— За улед аюните не е прекалено голяма, защото са богати.
— Но такава жертва ще намали много богатството им!
— Точно това целя! Те ще загубят, но вашата сила и власт ще нарастнат.
— Вярно е, но тъкмо по тази причина се съмнявам, че ще се съгласят да платят толкова висока цена.
— Ще се видят принудени да я платят, защото ще могат да избират само между нея и смъртта. Аз ще се нагърбя с ролята на парламентьор и бъди сигурен, че няма да им отстъпя нито една камила. Няма да пускате на свобода четиринайсетте улед аюни докато не получите целия дийе без каквито и да било удръжки.
— Ти не познаваш тези хора. Те ще се бавят с плащането на кръвнината, ще се въоръжават и подготвят и накрая ще ни нападнат, за да освободят пленниците.
— Не. Не забравяй, че ние ще си тръгнем оттук с нашите войници едва след като данъкът бъде платен. Дотогава ще бъдем ваши гости, които в случай на нужда ще се бият на ваша страна.
— Ефенди, твоите думи ми дават увереността, че намеренията ти към нас са почтени.
— Значи си съгласен с условията ми, а?
— Самият аз — да. Но сигурно знаеш, че нямам властта сам да решавам един толкова важен въпрос. Преди това ще трябва да свикам нашия джема, съвета на старейшините. Ами ти? Нима имаш власт сам да решаваш всичко? Ти си чужденец в тази страна, а сключването на мир е работа на пашата.
— Тук Повелителя на войската представлява пашата, който сигурно ще одобри всяка негова стъпка. А аз съм убеден, че Крюгер Бей няма да се противопостави на моите искания и условия.
— Ефенди, уважавам думите ти, ала все пак бих предпочел да ги чуя и от устата на Повелителя на войската.
— Добре, тъй да бъде. Изпрати го тук, за да мога да говоря с него!
— Не искаш ли ти да отидеш при него? Би могъл първо да говориш с него, а после и пред нашия джема. Ако ти обясниш всичко пред моите старейшини, това ще им направи далеч по-дълбоко впечатление.
— Обещаваш ли ми, че ще мога свободно да отида и да се върна?
— Да. И ти ми даде същото обещание.
Въпреки уверението му, за да чуе и той, на висок глас дадох на войниците заповед да навлязат в теснината веднага щом се разнесеше изстрел. Бях убеден, че в такъв случай другите наши поделения също щяха да започнат бойните действия.
После шейхът тръгна към техния бивак придружаван от мен.
Улед аярите ни посрещнаха с враждебни погледи. Шейхът си избра едно по-високо място, откъдето го виждаха всички и заговори на войните си, които възбудено се скупчиха около него.
— Чуйте, мъже, какво имам да ви казвам! Чуждоземният ефенди на име Кара бен Немзи ни носи мир, богатство и слава. Обещах му свободен пропуск. Когато пожелае може да си отиде без някой да го безпокои. Той е под моя закрила, а също така и под вашата. Нека джемата се събере, за да узнае какви радости и какво щастие ни очакват!
Тези думи оказаха върху хората неимоверно голямо въздействие. Мрачните им лица придобиха далеч по-дружелюбно изражение. Вдигна се шум от подхвърлени един през друг въпроси и отговори, но един глас надвика всички други:
— Чакай! Не мога да позволя подобно нещо! Гяурът беше наш пленник и ни избяга. Че кой има правото да му обещава свободно да си отиде? Настоявам незабавно пак да бъде вързан!
Човекът, изрекъл тези думи си проби път напред. Той беше колагасъ Томас мелтън. Подпухналото му насинено лице представляваше отвратителна гледка. Вероятно предишния ден при падането си на земята в резултат на нашите ритници той се беше наранил. След като се изтъпанчи пред мен, негодникът се сопна на шейха:
— Вече ти казах, че този човек е мой!
— Не ме интересува какво казваш — отвърна старецът. — Този ефенди е под моя закрила.
Бях се подготвил за някакви бързи действия от страна на колагасъ и държах в ръка готова за отбрана Сребърната карабина на Винету, която бях взел със себе си.
— Под твоя закрила ли? — попита той разгневен. — Как така си взел под закрилата си моя смъртен враг?
— Той ни носи щастие и благословия. Ще сключим мир с пашата.
— Мир ли? Ами аз? Какво ще стане с нашите споразумения?
— Вече не важат. Виждаш, че сме обградени от всички страни. Можем да избираме само между мира и смъртта.
— Аха! И ето че вие, страхливците предпочитате мира! Но немският пес ще ми бъде предаден, нали?
— Не. Той е закриляният!
— Тогава закриляй го, ако можеш! С бързо движение той извади ножа си. Острието проблясна и се стрелна към гърдите ми, но преди още да ме улучи аз ударих негодника с приклада на пушката под брадичката така, че той полетя във въздуха и се просна на земята, където остана да лежи неподвижно. От устата му бликна кръв.