Винету беше сръчен хирург. Той боравеше със своя дълъг здрав и на външен вид груб ловджийски нож също като някой опитен лекар. Работата вървеше бавно. Едва след около половин час знаехме вече посоката на куршума. Той беше заседнал отзад в последното дясно ребро. Следователно невъзможно е било пронизалият от горе надолу куршум да е бил изстрелян с дясната ръка. Апачът се изправи, протегна към нас ръката си, държаща куршума, и каза само една дума:
— Убийство!
— Well! — съгласи се с него Емъри. — Тук няма никакво самоубийство. Куршумът би могъл да мине в тази посока само ако Смол Хънтър е стрелял с лявата си ръка, а това му е било невъзможно.
— Значи убиецът е Мелтън! — добавих аз. — Веднага си го помислих, а навярно и вие двамата сте на същото мнение. Много тъжна беше работата ни тук, която трябваше да извършим, и мен направо ме побиват тръпки. Ала не биваше да я оставяме несвършена. Сега ще трябва със сигурност да установим кой е мъртвецът. Нека събуем обувките му! Трябва да видим пръстите на краката му.
Така и направихме. Да, на всеки крак той имаше по шест пръста. Иначе по него не намерихме нищо друго, което да ни послужи да установим неговата самоличност.
С това изпълнихме дълга си. После трябваше пак да погребем мъртвеца, което направихме далеч по-грижливо от Мелтън. Отгоре натрупахме камъните във формата на кръст, а после тихо се помолихме за душеспасението на убития, напуснал света на живите без каквато и да било подготовка.
След това обаче шейхът настоя да се «очистим». Направихме го като «измихме» ръцете и лицето си с пясък, при което с тих глас той промърмори под нос няколко молитви, после каза:
— Сега сте пак чисти и никой няма защо да се бои да се докосне до вас. Хайде да се връщаме в бивака!
— Почакай малко! — помолих го аз. — Това място и гробът се намират в земите на улед аярите, чиито върховен шейх си ти. Можеш ли да ни обещаеш, че ще го почитате и уважавате и няма да го разрушите?
— Заклевам се в Аллаха и в Пророка. Но защо си се тъй загрижил за гроба на човек, който ти е бил непознат?
— Защото е възможно по-късно да се наложи да бъде отворен още веднъж. Нали ще си спомните всичко, което сте видели тук?
— Да.
— Ще трябва да съставим документ, който да има правна сила и валидност и отвъд океана в Америка. Ти като шейх на племето, чиято собственост са тези земи, ще трябва да го подпишеш, а също и ние като свидетели и ако под подписаното постави името си Повелителя на войската, тогава ще сме направили всичко възможно при дадените обстоятелства. Но сега засега се налага да помоля теб, Мубир бен Зафа, да ми отговориш на един много важен въпрос: къде са вещите, които са били собственост на този мъртвец?
— Конят му е при нашите животни. Оръжията му бяха взети от колагасъ, но след като го отнесоха вързан в шатрата му, аз наредих да ми ги донесат. Ще ти ги покажа. Можете да ги вземете.
— Ами останалата му собственост? Мъртвецът сигурно е притежавал и други вещи като пръстени, часовник и преди всичко неговите удостоверения и лични документи, необходими при подобно пътуване. В дрехите му не намерихме нищо. Естествено колагасъ ги е взел, нали?
— Не знам.
— Не знаеш ли? — попитах го учудено. — Но нали ти си му отнел всичко, каквото е имал у себе си?
— Оръжията са му при мен, но съдържанието на джобовете му е непокътнато. Забраних на хората си да му вземат каквото и да било.
— Защо?
— Така се споразумяхме преди да ни се предаде. Трябваше да му обещая никой да не пипа собствеността му.
— Значи все още у него е всичко, каквото е притежавал мъртвецът, а?
— Сигурно, защото съм убеден, че никой от войните ми не е посегнал на вещите му.
— Добре, ще проверя. Да вървим!
— Да, да вървим! Не ме интересува какво ще правите с колагасъ и с неговата собственост. Длъжен съм да спазя само обещанието, което му дадох, обаче в него не се споменаваше, че ще го закрилям срещу вас. След като ви го предадох, можете да постъпите с него както си искате. Повече си нямам никакво вземане-даване с него.
Той наистина постъпи според думите си. Когато излязохме от теснината и се приближихме до бивака, шейхът се отдалечи и ни остави сами. Крюгер Бей беше зает със задълженията си към войската и затова ние останалите трима отидохме при Мелтън. Той беше здраво вързан за забит в земята кол и двама войници го охраняваха. Щом ни видя да се приближаваме, той извърна глава настрани, с което искаше да ни покаже, че не желае да си има работа с нас.
— Мастър Мелтън — подех аз — идваме, за да ти зададем няколко въпроса.