— В състояние ли си да ми дадеш някакво обяснение? — попитах го аз.
— Бъди тъй любезен сам да размислиш!
— Така ли смяташ? Е, ще опитам още веднъж да последвам съвета ти. След като размисля, стигам до странната мисъл, че нещо си се излъгал в самоличността на сина си.
— Как може един баща да се излъже в самоличността на сина си!
— Защо не? Да допуснем например, че е налице голяма прилика. Все пак това е един случай, който не е нещо съвсем невъзможно.
Той наостри слух, но после веднага невъздържано избухна:
— По дяволите твоите увъртания! Нещо ти тежи на сърцето. Искаш да ми нанесеш някакъв коварен удар! Защо се бавиш още? Изплюй камъчето!
— Удар ли? Лъжеш се. Говоря само от съчувствие към теб. Най-добрата утеха за теб би била да се докаже, че напразно се косиш и че синът ти е жив!
— Я ме остави на мира с твоите измишльотини! Не мога да проумея откъде ти хрумват подобни мисли.
— Откъде ми хрумват ли? И това ще ти кажа. Колко пръста има на краката всеки човек?
— Естествено десет! — сърдито избоботи той. — Ама ти наистина трябва да не си съвсем наред в главата, та да ми задаваш толкова глупави въпроси.
Тонът, с който негодникът изговори тези думи, бе за мен сигурно доказателство, че той не знаеше нищо за странното и рядко наличие на шест пръста по краката на Смол Хънтър. Затова продължих разпита по предначертания си план:
— Въпросът ми не е чак толкоз откачен, както изглежда си мислиш. Известно ни е, че Смол Хънтър е имал на всеки крак по шест пръста.
— Какво? По шест пръста ли? — смаяно попита той и ме погледна с широко отворени очи. Явно това бе за него от изключително голяма важност.
— Да, на всеки крак по шест пръста. И тъй като е приличал толкова много на твоя Джонатан, а ти си го гледал само в лицето, но не и в краката, съвсем сигурно си тъгувал за смъртта на сина си. Самият ти си погребал трупа. Ако беше събул обувките на мъртвеца, щеше да забележиш, че е имал дванайсет пръста на краката.
Мелтън изригна едно проклятие.
— Да, странно наистина. Нищо не си знаел за това, но на улед аярите е бил добре известен необичайният брой на пръстите му, защото са го наричали по между си Абу тна’шар узна,
Бащата на дванайсетте пръстта.
Мелтън подтисна един възглас на учудване, който му беше на езика, и се задоволи само да поклати глава.
— И не си се излъгал само в самоличността на този човек, ами и в начина, по който е умрял — продължих аз. — Съвсем сигурно е, че не става въпрос за самоубийство. Куршумът е пронизал сърцето отгоре надолу и отляво надясно, като е заседнал в седмото ребро, там където то е захванато за гръбначния стълб. Никой самоубиец не би могъл да възпроизведе такъв изстрел с десницата си, а само с лявата си ръка. Но лявата ръка на този човек е била ранена така, че не му е било възможно да стреля с нея. Следователно той не се е самоубил, а е бил убит от някой друг.
— Че кой ли ще го е убил?
— Ами онзи, който е бил при него по онова време.
— Аз бях там.
— Ти ли? Хмм, мастър Мелтън, това наистина не те поставя в особено добра светлина.
— Глупости! Наистина ли мислиш, че съм в състояние да убия единствения си син?
— Е, ами тъй както те познавам, не бих се съмнявал, че си способен да извършиш и детеубийство. Но ти ми обясни много убедително, че не си го извършил и затова ще трябва да се огледам за някой друг, който е възможно да е бил убиецът. Сещам се за автора на едно писмо, изпратено от Тунис за Египет. Та в него приятелят на Смол Хънтър, адвокатът Фред Мърфи, уж кани младежа да дойде в Тунис. Да знаеш нещо за това писмо?
— Не, не! — изкрещя той, като трепереше от гняв и чувство на пълна обърканост.
— Или може би познаваш един евреин на име Мусах Бабуам, до когото е трябвало да се изпращат отделни писма?
— Не, не!
— Или знаеш търговеца на коне Бу Марама от селото Гадис, при когото синът ти е трябвало да живее тайно до завръщането ти?
Той се напъна да се изправи въпреки въжетата си, ала после пак се отпусна назад и запенен от ярост ми извика:
— Ти си в съюз с всички дяволи! Измисляш една лъжа подир друга само и само, за да ме измъчваш, но повече няма да ти отговарям дори и ако наредиш да ме бичуват до смърт! Върви в ада, където ти е мястото!
Едва сега той най-после беше проумял, че знам всичко. За да го убедя съвсем в това, отидох да доведа сина му, който, добре охраняван, се намираше при нашите войници и все още не беше видял баща си. Развързах краката му, за да може да върви и го заведох до мястото където баща му лежеше на земята. Бях убеден, че изненадата щеше да ги подведе да изпуснат по някоя и друга необмислена дума, ала се видях излъган. Когато се изправиха един срещу друг никой от двамата не отвори уста, сякаш така се бяха наговорили.