Вече бяхме приятели на аярите и освен това разполагахме с близо четиристотин конници. Следователно не беше съвсем ясно каква щеше да ми е ползата от закрилата на този бедняк. Но нито едно Божие създание не е толкова малко и незначително, че човек да има правото да отблъсне любовта му. Такива са убежденията ми и съвсем скоро ми беше писано да видя, че те се потвърждават.
Вече разполагахме с време да потърсим вещите, останали след смъртта на Смол Хънтър, ала беше станало твърде късно.
Преговорите с пленените четиринайсет аюни се бяха проточили толкова много, че вече бе започнало да се здрачава. Налагаше се да изчакаме настъпването на утрото. Според нас това не бе от значение, понеже имахме време, а двамата Мелтън ни бяха сигурно в ръцете. При стария непрекъснато стояха на пост двама войници, които се сменяха на всеки два часа, а пък младият се намираше при пленените улед аюни, охранявани от аярите.
Що се отнасяше до Томас Мелтън, участта му лесно можеше да се предвиди. Щяхме да го отведем в Тунис и там щеше да бъде екзекутиран като предател. Съдбата на сина му не беше толкова ясна, но понеже на него се гледаше като на съучастник на бащата, можеше да се очаква, че и неговият път нямаше да бъде обсипан с рози.
Съжалявах, че не бях успял да спася живота на Смол Хънтър, но поне двамата Мелтън бяха обезвредени. Вече бях убеден, че семейство Фогел сигурно щеше да получи наследството си. Щом си помислих за радостта на тези хора, всички усилия и мъки, които ми струваше този случай, ми се струваха съвсем незначителни.
Докато се занимавахме през деня с вече описаните работи, войните на аярите, както и войниците извършваха приготовленията за тържеството и мирното пиршество, което трябваше да се състои вечерта. Според тамошните обичаи се разбираше от само себе си, че не можеше да се мине без него.
Войниците ни носеха със себе си значителни запаси от суха храна. На юг от прохода аярите бяха оставили да пасе малко стадо, определено за клане и за изхранването на техните войни. Междувременно тези животни бяха докарани при нас. И така, имахме повече от достатъчно месо, брашно, фурми, а и различни други неща. С вода също разполагахме. За празненството не ни беше необходимо допълнително осветление, защото луната скоро изгря и разпръскваната от нея светлина беше толкова силна, че правеше излишно всякакво изкуствено осветление.
Спокойно мога да отмина описанието на пиршеството. Обикновено бедуинът се храни изключително скромно и умерено, ала при подобни случаи може да погълне учудващо големи количества храна. Никой нищо не пестеше, понеже хората знаеха, че скоро улед аюните щяха да докарат големи стада.
Оживлението, което цареше в двата бивака, замря едва след полунощ. Наситилите се хора налягаха да спят. Скоро настъпи пълна тишина и покой. Бяха ми дали една шатра, където се подслоних заедно с Винету. Преди да си легна да спя направих една обиколка на лагера като отидох да нагледам и двамата Мелтън. Намираха се под строгия надзор на пазачите си и всяко безпокойство за тях ми се струваше напълно излишно.
Когато се върнах при шатрата си, пред входа й забелязах да седи някакъв бедуин, в който скоро разпознах мъжа на спасената от мен Елатех. Попитах го:
— Какво правиш тук? — Бдя, ефенди.
— Не е необходимо. Лягай спокойно да спиш!
— Ефенди, щом спя през деня, през нощта мога да будувам. Ти си под моята закрила.
— Но тя не ми е необходима.
— Откъде знаеш? Само Аллах може да го знае. Дължа ти толкова голяма благодарност, а съм толкова беден, че с нищо не мога да ти се отплатя. Затова ме зарадвай с разрешението да останат тук! Моята бдителност е единственото, което мога да ти дам.
— Е, добре! Не искам да те наскърбявам, като те отпратя да си ходиш. Нека Аллах да е с теб, закрилнико и приятелю мой!
Подадох му ръка и влязох в шатрата си.
Винету също беше изморен, така че скоро заспахме и двамата. Приблизително в три часа след полунощ, значи не след чак толкова дълго време, бях събуден от вик, който се разнесе нейде навън:
— Кой е там? Назад!
Наострих слух. Винету също се надигна.
— Назад! — повторно се извика навън.
Излязохме от шатрата. Моят приятел и закрилник не седеше вече пред входа й. Беше се изправил на крака и застанал по-нататък встрани от нея напрягаше слух. Луната беше залязла.
— Какво има? — попитах го аз.
— Седях до входа и бдях — отвърна мъжът. — По едно време видях някакъв човек да пълзи насам и му извиках. След това той бързо изчезна. Станах от земята и обиколих около шатрата. Тогава забелязах как един друг изведнъж скочи на крака и побягна. Викнах и подир него.