Джек Лондон
Къс месо
С последния залък хляб Том Кинг обра сетните остатъци от кафявия сос по чинията си, лапна го и бавно и замислено го сдъвка. Когато стана от масата, усети с гнетящо чувство, че е много гладен. А при това бе ял само той. Двете деца в съседната стая бяха сложени да спят по-рано, та като заспят, да забравят, че са си легнали без вечеря. Жена му не хапна нищо; седнала мълчаливо, тя го бе наблюдавала със загрижен поглед. Беше слаба, състарена жена от работническата класа, запазила още следи от предишната си хубост. Брашното за соса бе взела назаем от съседката в отсрещната квартира. Последните две монети по половин пени бе похарчила, за да купи хляб.
Том седна до прозореца на разклатен стол, който изпращя под тежестта му, съвсем машинално сложи в уста лулата и бръкна в страничния джоб на сакото си. Липсата на тютюн го накара да осъзнае движението; той се намуси заради разсеяността си и прибра лулата. Движенията му бяха бавни, почти тромави, сякаш го потискаше товарът на собствените му мускули. Той имаше набита снага и тъпо изражение, а пък във външността му нямаше нищо особено привлекателно. Грубите му дрехи бяха вехти и висяха отгоре му като чувал. Горнището на обувките му беше твърде износено, за да задържи дебелите подметки, които също не изглеждаха нови. По евтината памучна риза за два шилинга имаше захабени петна от боя, а яката беше оръфана.
Но какъв беше Том Кинг, можеше безпогрешно Да се разбере по неговото лице. Това беше лице на типичен професионален боксьор, лице на човек, излизал дълги години на квадратния ринг, поради което у него се бяха появили и ясно личаха всички белези на свикнал да се бие звяр. Беше с подчертано мрачно лице и сякаш за да не може нито една негова черта Да убегне от погледа, беше гладко избръснато. Устните бяха безформени и придаваха на устата суров вид — толкова суров, че тя приличаше на заздравяла рана. Долната челюст беше жестока, зверска, ъгловата. Очите, неподвижни и с тежки клепки, гледаха почти безизразно изпод рошави, сключени вежди. При целия му животински облик най-животинското у него бяха очите. Те бяха сънливи — очи на лъв, на звяр, готов да се бие. Тясното чело извиваше рязко- назад към ниско остриганата коса, под която личеше всяка издутина на грозната глава. Носът, два пъти чупен и разкривяван от без З брой удари, и обезобразеното ухо, вечно подпухнало и два пъти по-голямо от обикновените размери, допълваха неговата красота, а брадата, макар и току-що обръсната, бе вече набола и придаваше на лицето синкавочерен оттенък.
Общо взето, това беше лице на човек, от когото може да се уплашиш, ако се сблъскаш с него в някоя тъмна уличка или на безлюдно място. И въпреки всичко Том Кинг не беше престъпник, нито бе извършил някога нещо престъпно. Ако не смятаме сбиванията, присъщи на хора от неговата черга, никому не бе сторил зло. Нито пък някой можеше да си спомни да е влизал някога в саморазправа. Том беше професионалист и цялата тази свирепа войнственост му служеше само за професионални прояви. Извън ринга беше муден, отстъпчив, а на младини, когато бе разполагал с пари, имаше ръка, твърде широка за личното му благосъстояние. Не беше злопаметен и имаше малко врагове. За него боксът беше занаят. На ринга удряше, за да причини болка; удряше, за да осакати; удряше, за да унищожи, в това нямаше зла умисъл. То беше чисто и просто негов занаят. Зрителите се събираха и плащаха, за да погледат как боксьорите се повалят един друг. Победителят получаваше лъвския дял от парите. . Когато излезе да се бие преди двадесет години с Улумулу Гуджър, Том Кинг знаеше, че челюстта на Гуджър е заздравяла само преди четири месеца,!
след като е била счупена на една среща в Нюкасъл. И се мъчеше да го удари именно там и счупи челюстта му в деветия рунд не защото желаеше зло на Гуджър, а защото това беше най-сигурният начин да го сломи и да спечели лъвския дял от парите. Нито пък Гуджър го намрази заради това. Такава беше играта, а те и двамата знаеха правилата й и ги спазваха.
Том Кинг не беше приказлив по природа, затова и сега седеше до прозореца, потънал в мрачно мълчание, втренчил поглед в ръцете си. Върху тези ръце изпъкваха големи, подути вени, а ставите на пръстите, разбити и обезобразени, свидетелствуваха за носената от тях служба. Том никога не бе чувал, че животът на човека е всъщност животът на кръвоносните му съдове, обаче добре разбираше какво означават тези разширени, издути вени. Сърцето му бе изтласкало през тях твърде много кръв при високо налягане. Те вече не му вършеха работа. Изхабил бе тяхната еластичност, а заедно с разширяването на вените бе загубил и своята издръжливост. Сега лесно се уморяваше. Не можеше вече да изкара двадесет напрегнати рунда, да се бие бясно, да се бие, да се бие, от гонг до гонг, да провежда едно след друго свирепи нападения, да го притискат до въжетата, а после и той на свой ред да притиска противника си до въжетата и да напада най-свирепо и най-устремено в този последен двадесети рунд, когато всички зрители са наскачали на крака и крещят, а той се нахвърля, удря, гмурка се, сипе град от удари и сам посреща град от удари; и през цялото време сърцето неизменно тласка кръв по послушните жили. Подулите се по време на боя вени винаги спадаха отново, макар и не съвсем — всеки път, отначало незабелязано, те оставаха малко по-широки. Сега Том се взираше в тях и в смазаните стави на пръстите си и за миг пред неговите очи се мярнаха прекрасните му младежки ръце, преди да бе разбил първата си става о главата на Бени Джоунс, известен още с прякора Уелското страшилище.