Гладът отново се събуди у него.
— Дяволска работа, как ми се яде къс месо! — гласно промърмори той, сви огромните си юмруци и сподавено изтърси една ругатня.
— Молих се и на Бурке, и на Соли — виновно рече жена му.
— И те не поискаха да дадат? — запита Том.
— Нито за половин пени. Бурке каза. . . — Жената не довърши.
— Продължавай! Какво ти каза?
— Мислел, че Сандъл ще ти тегли боя довечера, а пък и сметката ти при него била и без това достатъчно голяма.
Том Кинг изсумтя, но не отговори. Занимаваше го мисълта за бултериера, който бе имал на младини и който беше хранил до преяждане с месо. Бурк щеше да му даде на вяра хиляда пържоли… тогава Но времената се бяха променили. Том Кинг остаряваше, а старите боксьори, които излизат да се бия на срещи, уреждани от второстепенни клубове, не могат да разчитат да получат много нещо на вересия от търговците.
Още от сутринта Том копнееше за къс месо и този копнеж не бе стихнал. Не бе тренирал добре за тази среща. В Австралия годината излезе сушава, животът беше тежък и дори най-нередовна работа се намираше трудно. Нямаше партньор, с когото да тренира, пък и храната не беше нито от най-добрите, нито му стигаше. Няколко дни работеше обща работа, ако сполучеше да я намери, а рано сутрин тичаше около парка „Домейн“, за да поддържа във форма краката си. Ала трудно се тренира без партньор с жена и две деца, които трябва да храниш. Уговорената среща със Сандъл съвсем малко увеличи кредита му при търговците. Секретарят на клуба „Веселба“ му предплати три лири — сумата, която се падаше на победения — и отказа да даде нещо повече. От време на време Том успяваше да вземе назаем по няколко шилинга от стари другари, които биха му дали и повече, ако годината не беше сушава и ако самите те не бяха толкова натясно. А й нямаше защо да крие истината — подготовката му не беше задоволителна. Трябваше да се храни по-добре и да няма грижи. Освен това, когато човек стане на четиридесет години, за него е по-трудно да влезе във форма, отколкото ако е на двадесет.
— Колко е часът, Лизи? — рече Том. Жена му отиде да попита в отсрещната квартира и се върна.
— Осем без четвърт.
— Първата двойка ще почне след няколко минути — каза той. — Само за проба. След това идва срещата от четири рунда между Дилър Уелс и Грили и десет рунда между Старлайт и някакъв си ряк. Докато ми дойде редът, има повече от цял час.
Помълча още десетина минути и се изправи.
— Да ти кажа право, Лизи, не съм тренирал както трябва.
Взе шапката си и се запъти към вратата. Не поиска да целуне жена си — никога не я целуваше на излизане, — но тази вечер тя събра смелост да го целуне, обви ръце около врата му и го накара да се наведе към лицето й. Изглеждаше съвсем дребничка .до грамадната снага на мъжа си.
— На добър час, Том — рече тя. — Трябва да го биеш.
— Да, трябва да го бия — повтори Том. — И дума не може да става. Трябва да го бия и туйто!
Той се засмя с престорена веселост, а жената се притисна още повече към него. Над раменете и Том огледа голата стая. Това беше всичко, което имаше на света: стаята с неплатения наем, жената и децата. И сега го напускаше, за да излезе в мрака да търси храна за своята другарка и тези малки деца — не както съвременният работник отива да се залови за тежкия и еднообразен труд на своята машина, а по стар, първобитен, царствен, животински начин — като се бие за нея.
— Трябва да го бия — потрети той, но този път с нотка на отчаяние в гласа. — Ако спечеля, ще получа тридесет лири, ще мога да платя всичко, с което съм задлъжнял, а ще ни останат още доста пари. Ако загубя, няма да получа нищо — дори едно пени за трамваен билет. Секретарят ми даде всичко, което се полага на победения. Довиждане, старо. Ако спечеля, ще се върна направо у дома.