Беше бърз и сръчен. Зрелището беше поразително, В залата гръмнаха викове на одобрение. Но Кинг не бе поразен. Бе водил твърде много боеве с твърде много младежи. Той знаеше точно колко струват тези удари, прекалено бързи и прекалено ловки, за да бъдат опасни. Очевидно Сандъл искаше да реши срещата още в самото начало. Това следваше да се очаква. Така приличаше на Младостта — да пилее своя блясък и превъзходство в буйна несдържаност и яростни схватки и да съсипва противника с безграничното великолепие на своята сила и ненаситност.
Сандъл настъпваше, отскачаше, нападаше отзад, отпред и отвред, бързоног и пламенен, живо чудо, изтъкано от бяла плът и смазващи мишци, които се напрягаха в непрекъснат, ослепителен натиск; той преминаваше от едно движение към друго — хиляди движения, всички целещи да унищожат Том Кинг, който стоеше между него и неговото благополучие.г И Том Кинг търпеливо понасяше всичко това. Том си знаеше работата и разбираше Младостта сега, когато сам той бе вече загубил своята младост. Нямаше какво да прави, докато противникът не загубил малко от своя жар — помисли Том и се поусмихна’ в душата си, когато нарочно се гмурна и изложи темето си на тежък удар. Тази хватка беше коварна,, но напълно допустима според правилата на бокса. Предполага се, че всеки сам трябва да се грижи за ставите си и ако някой непременно държи да удари противника си по темето, сам да си тегли и последиците. Кинг можеше да се гмурне по-ниско и да остави юмрука безобидно да префучи над него, обаче си спомни първите си боеве и ставата, смазана от главата на Уелското страшилище. Том се биеше по правилата. Това гмуркане целеше да разбие една от ставите на Сандъл. Сандъл надали щеше да обърне внимание на това сега. Той щеше да продължи с върховно нехайство да нанася такива тежки удари до края на боя. Ала по-късно, когато дългите схватки на ринга почнат да оказват своето въздействие, щеше да съжалява за тази става, щеше да погледне назад и да си спомни как я е смазал о главата на Том Кинг.
През целия първи рунд положението беше изключително в ръцете на Сандъл н зрителите ревяха от възторг пред бързината на вихрените му нападения. Той стоварваше върху Кинг лавини от удари, а Кинг не правеше нищо. Старият боксьор нито веднъж не замахна и се задоволяваше само да се прикрива, да блокира, да се гмурка и да влиза в клинч, за да избегне тежките удари. От време на време Том правеше лъжливи нападения, тръскаше глава след стоварилия се отгоре й тежък удар и тромаво се движеше насам-натам, без да се нахвърля, без да отскача или да губи дори капка сила. У Сандъл трябваше да поугасне жарът на Младостта, преди благоразумната Старост да се реши да й отплати. Всички движения на Кинг бяха равни и пресметливи, а мудните очи с надвисналите над тях тежки клепки му придаваха полузаспал или зашеметен вид. И все пак това бяха очи, които виждаха всичко — очи, които в течение на двадесет и няколко години, прекарани на ринга, се бяха научили да виждат всичко, Това бяха очи, които не примигваха и не замижаваха пред заплашващия ги удар, а гледаха невъзмутимо и измерваха разстоянието.
Върнал се в своя ъгъл за едноминутна почивка след рунда. Том Кинг се облегна назад, изпъна крака и опря под прав ъгъл ръце на въжетата; гърдите и коремът му високо и неприкрито се вдигаха, когато поемаше въздуха, тласкан към него от кърпите на секундантите. Със затворени очи той се вслушваше в гласовете на зрителите.
— Защо не се биеш, Том? — викаха мнозина от тях. — Да не те е страх от него, а?
— Мускулите му са сковани — долетя до Том забележката на един мъж от първата редица. — Той не може да се движи по-бързо. Две лири срещу една за Сандъл.
Гонгът удари и двамата боксьори тръгнаха един към друг от ъглите си. Сандъл измина три четвърти от ринга от нетърпение да подхване борбата, но Кинг се задоволи с по-късото разстояние. Това отговаряше на общото му решение да пести сили. Не беше добре трениран, не се бе нахранил добре и всяка крачка имаше значение. Освен това бе изминал две мили, преди да излезе на ринга. Този рунд беше повторение на предишния: Сандъл нападаше като вихрушка, а зрителите с възмутени викове питаха: защо Кинг не се бие. Ако не се сметнеха лъжливите нападения и няколкото тромави и слаби удара, той не правеше нищо друго, освен да блокира, да се извърта и да влиза в клинч. Сандъл искаше да ускори; хода на борбата, а Кинг от благоразумие отказваше да му достави това удоволствие. Той се усмихваше с някаква затрогваща тъга, изписана на обезобразеното му от бокса лице, и продължаваше да пази силите си с грижливост, на каквато е способна само Старостта. Сандъл беше самата Младост и пилееше силите си с щедрото разточителство на Младостта. Кинг беше майстор на ринга и притежаваше благоразумие, изковано в дълги, уморителни схватки. С безстрастен поглед и спокоен ум той наблюдаваше, движеше се бавно и чакаше да угасне буйният боен жар на Сандъл. На мнозина от зрителите им се стори, че Кинг е безнадеждно декласиран и те гласно изразяваха мнението си и залагаха три срещу едно за Сандъл. Но имаше и прозорливи хора, макар и малцина, които познаваха Кинг от едно време и приемаха облозите, сигурни в лесната си печалба.