Облегнал се на въжетата в своя ъгъл, запъхтян, Том Кинг беше разочарован. Ако бяха прекратили боя, съдията, ще не ще, трябваше да отсъди победата на него и парите щяха да са негови. За разлика от Сандъл той не се биеше за слава или кариера, а за тридесетте лири. А сега Сандъл ще се съвземе през едноминутната почивка.
„Младостта ще си пробие път“ — тази поговорка изведнъж проблясна в ума на Кинг и той си спомни кога я бе чул за първи път — вечерта, когато бе съсипал Стоушър Бил. Контето, което го почерпи чаша уиски след боя, го потупа по рамото и му каза „Младостта ще си пробие път!“ Контето беше право. Онази вечер, в далечното минало, Том беше олицетворение на Младостта. Тази вечер Младостта седеше в отсрещния ъгъл. А той — той се биеше вече половин час, но беше старец. Ако се биеше като Сандъл, нямаше да издържи и петнадесет минути. Но работата беше там, че не можеше да се съвземе. Тези издути кръвоносни съдове и това жестоко преуморено сърце не му даваха възможност да събере сили в почивката след всеки рунд. Силите му не стигаха още отначало. Краката му тежаха и започваха да се схващат. Не бе трябвало да извърви пеша двете мили до клуба. Пък и този къс месо, за който копнееше, откакто бе станал сутринта! В душата му се надигна дълбока и страшна омраза против месарите, които бяха отказали да му дадат месо на вересия. Не е лесно за един стар човек да излезе да се бие, без да се е нахранил както трябва. Един къс месо е такава дреболия, най-многото — няколко пенса; а за него тоя къс месо значеше тридесет лири.
Щом гонгът извести началото на единадесетия рунд, Сандъл се хвърли напред, като се мъчеше да блесне с бодрост, каквато всъщност му липсваше. Кинг знаеше какво е това — само блъф, стар колкото и самия бокс. Той влезе в клинч, за да се спаси от нападението, после се откъсна и позволи на Сандъл да заеме позиция. Кинг искаше точно това. Той направи лъжлив замах с лявата ръка, накара Сандъл да се гмурне и да му нанесе долно кроше, сетне направи половин крачка назад и с един ъпъркът право в лицето повали Сандъл на пода. Сетне не го остави да си поеме дъх, макар че трябваше и сам да търпи удари; но той нанасяше много повече, притискаше Сандъл до въжетата, обсипваше го с крошета и какви ли не други удари, изтръгваше се от неговите клинчове или осуетяваше с удари опитите му да влезе в клинч и дори когато Сандъл залиташе, го подхващаше с едната си ръка, а с другата веднага го притискаше до въжетата, където не можеше Да падне.
Зрителите съвсем полудяха, всички бяха на негова страна и почти всички крещяха:
— Удряй, Том! Удряй! Удряй! В ръцете ти е, Том! В ръцете ти е!
Финалът обещаваше да бъде вихрен, а именно за това плащат боксовите зрители.
И Том Кинг, който в течение на половин час бе пестил своите сили, сега разточително ги пилееше в едно огромно усилие, на каквото още се смяташе способен. Това беше единственият му шанс — сега или никога. Силите му бързо се изчерпваха, но той се надяваше, че преди да секнат напълно, ще успее окончателно да повали противника си. И докато;! продължаваше да го бие и притиска, хладнокръвно, преценявайки тежестта на ударите и качеството на, нанасяните наранявания, Том разбра колко трудно е да свалиш в нокаут човек като Сандъл. Жизнеността и издръжливостта му бяха в апогея си — това бяха жизнеността и издръжливостта на Младостта. Сандъл положително имаше бъдеще. Боксът беше в кръвта му. Само младежи с такива жилави мишци ставаха истински боксьори.
Сандъл се олюляваше и залиташе, но и краката на Том Кинг се схващаха, а ставите на пръстите отказваха да му служат. Въпреки това той се напрягаше да нанася свирепи удари, всеки от които терзаеше измъчените му ръце. Макар че сега противникът почти не се нахвърляше върху него, той губеше сили толкова бързо, колкото и Сандъл. Ударите му попадаха в целта, ала в тях я нямаше вече предишната тежест и всеки удар му струваше огромно усилие на волята. Краката му бяха сякаш от олово и отстрани се виждаше ясно как ги влачи. Насърчени от този признак, поддръжниците на Сандъл започнаха да ободряват своя избраник с викове.
Кинг се видя принуден да събере сили. Нанесе два удара един подир друг — ляв, малко по-високо от целта, в слънчевия сплит, и десен кръстосан в челюстта. Ударите не бяха тежки, обаче Сандъл беше, толкова отслабнал и зашеметен, че падна и остана да лежи, обзет от тръпки. Съдията се изправи над него и започна високо да отброява в ухото му съдбоносните секунди. Ако не се вдигнеше, преди да бъде отброена десетата секунда, щеше да загуби срещата. Зрителите стояха, затаили дъх. Кинг почиваше на треперещите си крака. Беше го обхванала! смъртна слабост, виеше му се свят, пред очите му се люшкаше море от лица, а до слуха му, сякаш много отдалече, долиташе броенето на съдията. Въпреки? това смяташе, че е спечелил борбата. Не беше възможно човек, понесъл такъв бой, да стане.