Само Младостта можеше да стане и Сандъл стана. На четвъртата секунда той се обърна по лице и слепешката затърси въжетата. На седмата секунда се повдигна на коляно и остана да си почива така с олюляваща се като на пияница глава. Когато съдията извика: „Девет!“, Сандъл се изправи и застана в правилно изходно положение, прикрил с лявата ръка лицето, а с дясната — стомаха си. Запазил по този начин най-уязвимите места, той залитна напред, към Кинг, с надеждата да влезе в клинч и да спечели още време.
В мига, когато Сандъл стана, Кинг се нахвърли отгоре му, обаче двата удара, които отправи, бяха смекчени от изпречилите се ръце на противника. В следващия миг Сандъл успя да влезе в клинч и отчаяно се вкопчи в Том Кинг, въпреки усилията на съдията да ги раздели. Кинг помагаше на съдията да го отдели от противника. Той знаеше колко бързо се съвзема Младостта и знаеше, че ще победи Сандъл, ако предотврати това съвземане. Един здрав удар щеше да свърши работа. Сандъл беше победен, безспорно победен. Беше го надминал с майсторството си, с издръжливостта си, по точки. Сандъл със залитане излезе от клинч, увиснал на косъм между поражението и живота. Един хубав удар можеше да го повали и да завърши играта. С внезапно огорчение Том Кинг си спомни отново за къса месо и изпита съжаление, че няма силата, която то щеше да му даде за този решаващ удар. Той събра смелост, обаче ударът не беше достатъчно тежък, нито достатъчно бърз. Сандъл се олюля, но не падна, а само отстъпи към въжетата и се хвана за тях. Кинг се люшна подир него и с болка, която сякаш го разкъса, нанесе още един удар. Ала мишците му изневериха. Единственото, което му оставаше в боя, беше съобразителността, която гаснеше и се замъгляваше от изтощението. Ударът, предназначен за челюстта, улучи едва рамото. Искал бе да удари по-високо, обаче уморените мускули отказаха да се покорят. От тласъка на удара Том Кинг сам залитна назад и малко остана да падне. Опита се още веднъж. Този път съвсем не улучи и напълно загубил сили, падна върху Сандъл, влезе в клинч и се хвана за него, за да се задържи и да не рухне на пода.
Кинг не се опитваше да се освободи. Изстрелял бе всичките си патрони. Беше свършил. А Младостта си бе пробила път. Дори в клинча той усещаше как расте силата на Сандъл. Когато съдията ги раздели, Кинг видя Младостта да се съвзема пред очите му. С всеки миг Сандъл възстановяваше силите си. Ударите му, слаби и несполучливи отначало, станаха тежки и точни. Замъглените очи на Кинг видяха облечения с ръкавица юмрук да се насочва към челюстта му и реши да я запази, като се прикрие с ръка. Виждаше опасността, искаше да действува, но ръката му беше твърде тежка. Стори му се, че се е наляла с огромно количество олово. Тя не му се подчиняваше и с всичките си душевни сили Кинг се помъчи да я вдигне. А ето че облеченият с ръкавица юмрук улучи целта си. Нещо остро преряза Кинг като електрическа искра и в същия миг го обгърна някакво черно було.
Когато отново отвори очи, Том видя, че е в своя ъгъл, а крясъците на зрителите долетяха до него като рева на морските вълни при Бонди Бийч. Някой притискаше мокър сюнгер към тила му, а Сид Съливан пръскаше освежаваща струя студена вода по лицето и гърдите му. Ръкавиците му бяха вече свалени и навелият се над него Сандъл му стискаше ръка. Кинг не изпитваше никакво озлобление към човека, който го помете от пътя си, и отвърна на ръкостискането със сърдечност, от която го заболяха смазаните стави. След това Сандъл застана в средата на ринга и зрителите прекъснаха бесните си крясъци, за да чуят изявлението му, че приема поканата на младия Пронто и предлага да повишат допълнителният облог на сто лири. Кинг безучастно наблюдаваше как неговите секунданти бършат изляната върху тялото му вода, избърсват лицето му и се готвят да напуснат ринга. Усети глад. Това не беше обикновеният глождещ глад, а някаква безкрайна слабост, някаква тръпка в стомаха, която пронизваше цялото му тяло. Кинг си спомни онзи миг от срещата, когато Сандъл се олюляваше и залиташе, увиснал на косъм от поражението. Ах, един къс месо щеше да свърши работата! Това беше единственото, което не му бе достигнало за решаващия удар, и той бе загубил. Всичко стана тъй само заради един къс месо.
Секундантите го подхванаха, за да му помогнат да се провре между въжетата. Той се отскубна, промуши се без чужда помощ, скочи тежко на пода и тръгна след секундантите, които му проправяха път през претъпкания централен проход. Когато излезе от съблекалнята и се запъти към улицата, някакъв младеж го заговори на изхода.