— Идиот! — изръмжа Хайме. — Върви в клозета и като си изповърнеш вината, иди в чакалнята, че имаме да вършим още много неща.
Николас излезе кандилкайки се, а Хайме си свали ръкавиците и маската и отново се зае за работа — откопча коланите на Аманда, облече я внимателно, скри окървавените останки от делото си и махна от погледа й своите инструменти за мъчение. После я вдигна на ръце, вкусвайки насладата на този миг, в който можеше да я притисне до гърдите си, и я занесе на легло с постлани от него чисти чаршафи — повече от полагащото се на жените, които идваха да молят за помощ в амбулаторията. Зави я и седна до нея. За първи път в живота си можеше да я гледа колкото си иска. Беше по-дребна и нежна, отколкото изглеждаше, когато ходеше навсякъде дегизирана като врачка и дрънчеше с мънистата си. Както винаги бе подозирал, в слабото й тяло костите едва се отгатваха сред малките хълмове и равните котловини на женствеността й. Без скандално дългата си коса и очите си на сфинкс тя изглеждаше петнайсетгодишна. Заради уязвимостта й Хайме я пожела по-силно, отколкото заради всичко друго, което властно го бе привличало у нея по-рано. Чувстваше се дваж по-едър и тежък от нея и хиляди пъти по-силен, но съзнаваше, че е предварително обречен на поражение поради собствената си нежност и копнежа си да я закриля. Прокле непреодолимата си сантименталност и се помъчи да види в нея любовницата на брат си, на която току-що бе направил аборт, ала тутакси проумя, че е безполезно да се опитва, и се отдаде на насладата и на страданието да я обича. Погали прозрачните й ръце, тънките й пръсти, раковините на ушите й, врата й, чу недоловимия ромол на живота във вените й. Доближи уста до устните й, вдъхна жадно мириса на упойката, ала не посмя да ги докосне.
Аманда бавно започна да идва на себе си. Отначало усети хлад, след това гадене и тя се запревива надве. Хайме се зае да я утешава — говори й на онзи таен език, който пазеше за животните и за най-малките деца в болницата за бедни, докато тя лека-полека се успокои. Разплака се и той продължи да я гали. Умълчаха се — нея я гнетеше дрямката, гаденето, мъката и болката, която започваше да стиска в клещи корема й, а той копнееше тази нощ никога да не свършва.
— Мислиш ли, че ще мога да имам деца? — попита тя най-сетне.
— Предполагам, че ще можеш — отвърна той. — Но им потърси баща с чувство за отговорност.
Двамата се усмихнаха — беше им станало по-леко. Аманда потърси в смуглото лице на Хайме, наведено толкова близо до нейното, някаква прилика с лицето на Николас, ала не успя да открие никаква. За първи път в чергарското си съществуване се почувствува закриляна и в безопасност, въздъхна облекчено и забрави заобикалящата я грозота, стените с олющена мазилка, студените металически шкафове, страховитите инструменти, мириса на карбол, а също и тази стържеща болка, която се беше загнездила във вътрешностите й.
— Моля те, легни до мене и ме прегърни — каза тя.
Той се изтегна срамежливо в тясното легло и я обгърна с две ръце. Гледаше да не мърда, за да не я притеснява и за да не падне. Държеше се непохватно нежно като човек, който никога не е бил обичан и по липса на опит трябва да импровизира. Аманда затвори очи и се усмихна. Двамата лежаха така, дишайки един до друг в пълен покой, като брат и сестра, докато започна да се развиделява и светлината от прозореца стана по-силна от лампата. Тогава Хайме й помогна да се изправи на крака, облече й палтото и я заведе под ръка до чакалнята, където Николас бе заспал на един стол.
— Събуди се! Ще я заведем у нас — майка ми ще я погледа. По-добре няколко дена да не я оставяме сама — каза Хайме.
— Знаех, че можем да разчитаме на тебе, братко — развълнувано поблагодари Николас.
— Не го направих заради тебе, нещастнико, а заради нея — изръмжа Хайме и му обърна гръб.
В голямата къща на ъгъла Клара им отвори, без да задава въпроси, или може би ги беше задала направо на картите или на духовете. Наложи се да я събудят, защото едва се разсъмваше и още никой не беше станал.