Бланка се разбираше с мъжа си. Спорове между двамата възникваха единствено когато тя се опитваше да постави въпроса за семейните финанси. Не можеше да си обясни как тъй Жан си позволява лукса да купува порцелан и да се разхожда с тая кола, дето отвътре цялата мяза на тигър, когато няма пари да плати сметката на китаеца от бакалията и заплатите на многобройната прислуга. Жан отклоняваше разговорите по темата под предлог, че тия работи били грижа на мъжа и че тя не бивало да си пълни врабчовата главичка с проблеми, които така и нямало да проумее. Бланка си каза, че сметката, открита на Жан дьо Сатини от Естебан Труеба, трябва да е с бездънни фондове, и като видя, че няма да се разбере като хората с него, най-сетне махна с ръка. Крееше като цвете от друг климат в този забит насред пясъците дом, заобиколена от странни индианци, които сякаш съществуваха в друго измерение, и често откриваше с почуда дребни подробности, които я караха да се съмнява, че е с всичкия си. Струваше й се, че действителността е със замъглени очертания, сякаш безпощадното слънце не само заличаваше цветовете, а и деформираше окръжаващите я неща и превръщаше хората в безмълвни сенки.
В летаргичния унес на тези месеци Бланка, намерила закрила в съществото, което растеше под сърцето й, забрави колко е нещастна. Престана да мисли за Педро Трети с предишния мъчителен копнеж и потърси утешение в свидни, макар и избелели спомени, готови всеки миг да оживеят в паметта й. Чувствеността й беше приспана и в редките случаи, когато разсъждаваше за злочестата си участ, тя си представяше отрадно как се рее в някаква мъглявина, без мъки и радости, далече от грубите неща в живота, уединена, само в компанията на дъщеря си. Направо помисли, че завинаги е загубила способността да обича и че пламъкът на плътта й е безвъзвратно угаснал. Прекарваше безкрайни часове в съзерцание на бледия пейзаж, който се простираше пред прозореца й. Къщата беше накрая на града, заобикаляха я няколко рахитични дървета, които едва устояваха на неумолимия напор на пустинята. На север вятърът не позволяваше да вирее никаква растителност, натам се виждаше необятното плато от дюни и далечните хълмове, които трептяха в маранята. Денем слънцето сипеше зной, като разтопено олово, от него я гнетеше задуха, нощем трепереше от студ между чаршафите на леглото и се бранеше срещу мраза с грейки гореща вода и с вълнени шалове. Гледаше голото и изцъклено небе, взираше се да открие следа от облак с надеждата, че някога ще падне капка дъжд и ще смекчи потискащата суровост на тая лунна долина. Месеците течаха еднообразно, единственото й развлечение бяха писмата, в които майка й разказваше за политическата кампания на баща й, за щуротиите на Николас, за странностите на Хайме, който живеел като отшелник, но погледът му бил на влюбен човек. В едно от писмата си Клара й препоръча, вместо да седи със скръстени ръце, пак да се захване със своите Рождества. Тя направи опит. Поръча от специалната глина, която обикновено използуваше в „Трите Марии“, устрои си ателие в дъното на кухнята и нареди на няколко индианци да иззидат пещ за изпичане на керамичните фигури. Жан дьо Сатини обаче взе на подбив артистичния й порив и току й натякваше, че ако ще се заглавиква с нещо, по-добре да плете буйки и да се научи да прави банички от хилядолистно тесто. В крайна сметка тя заряза работата си — не толкова заради саркастичните подмятания на мъжа си, а защото проумя, че не може да се мери със старото индианско грънчарство.