В гражданския регистър и в книгите на енорийската църква Алба бе записала с френското презиме на баща й, но тя никога не си послужи с него, защото майчиното й се произнасяше и изписваше по-лесно по букви. Дядо й Естебан Труеба цял живот беше против тази лоша привичка. Винаги когато му се отдадеше случай, той натякваше колко зор бил видял, докато набави на момичето известен баща и уважавано презиме, а то седнало да носи презимето на майка си, сякаш е изчадие на срама и на греха. Не допускаше да се изказват съмнения относно законното бащинство на графа и против всякаква логика продължи да чака елегантните обноски и финият чар на французина да се проявят рано или късно у тая саможива и недодялана внучка, която му се мотаеше из къщата. От своя страна Клара също не говореше по този въпрос. Отвори дума много по-късно. Веднъж, като се загледа в момиченцето, заиграло се сред поломените статуи в градината, тя забеляза, че то не прилича на никога от семейството, още по-малко пък на Жан дьо Сатини.
— На кого ли се е метнала с тези старчески очи? — почуди се бабата.
— На баща си — разсеяно отвърна Бланка.
— Педро Трети Гарсия, предполагам.
— Аха — кимна Бланка.
Това бе първият и последен път, когато в семейството се заговори за потеклото на Алба. Както отбеляза Клара, въпросът беше напълно безпредметен — така или иначе Жан дьо Сатини бе изчезнал от живота им. Изгубиха му следите и никой не си направи труда да научи къде го е отвял вятърът — ако не за друго, то поне за да се узакони положението на Бланка. Тя беше лишена от свободата на неомъжената жена, но търпеше всички ограничения на омъжената, без да има съпруг. Алба никога не видя фотография на графа — майка й не остави неогледано кътче в къщата, докато не унищожи всичките му снимки, дори онези, на които тя го бе хванала под ръка в деня на сватбата. Бе взела решение да забрави човека, за когото се беше омъжила — все едно, че изобщо не е съществувал. Никога повече не заговори за него и никога не даде обяснение за бягството си от съпружеския дом. Клара, която бе живяла девет години като няма, познаваше изгодите от мълчанието, така че не седна да разпитва дъщеря си. Напротив — дори спомогна Жан дьо Сатини да бъде забравен. На Алба казаха, че баща й е бил благороден, умен и изискан човек, който за зла чест умрял от треска в пустинята, там на север. Това бе, кажи-речи, единствената измишльотина, която й втълпиха като дете. За всичко друго тя още от малка влезе в тесен досег с прозаичните житейски истини. Вуйчо й Хайме се нагърби да развенчае в съзнанието й небивалицата, че децата излизали от зелките или че щъркелите ги носели от Париж, а вуйчо й Николас — бабините деветини за трите влъхви, за феите и за таласъмите. Алба сънуваше кошмари, в които виждаше смъртта на баща си. Присънваше й се млад, красив мъж, облечен от главата до петите в бяло, с бели лачени обувки и сламена шапка. Той крачеше през пустинята под жаркото слънце. В съня й пътникът забавяше крачка, олюляваше се, вървеше все по-бавно и по-бавно, залиташе и падаше, вдигаше се и отново падаше, изгарян от горещината, треската и жаждата. Влачеше се по колене още малко по нажежените пясъци, но най-накрая оставаше проснат в необятността на мъртвешки жълтите дюни, а грабливите птици кръжаха над безжизненото му тяло. Толкова пъти го сънува, че се изуми, когато много години по-късно й се наложи да отиде да разпознае трупа на човека, когото смяташе за свой баща, в едно хале в общинската морга. Тогава Алба беше сърцата девойка с дързък темперамент, обръгнала на тегло и злочестини, та отиде сама. Посрещна я стажант с бяла престилка. Преведе я по дългите коридори на старата сграда до голямо и студено помещение е боядисани в сиво стени. Човекът с бялата престилка отвори вратата на огромен хладилник и издърпа оттам поставка, върху която лежеше подпухнало, старо, посиняло тяло. Алба го огледа внимателно, но не откри никаква прилика с образа, който й се беше присънвал толкова пъти. Стори й се най-обикновен, незначителен човек, с вид на пощенски служител. Загледа се в ръцете му — не бяха ръце на благороден, изтънчен и умен господин, а на човек, от когото не можеш да очакваш да разкаже нещо интересно. Документите му обаче бяха неопровержимо доказателство, че този син и печален труп е Жан дьо Сатини, умрял не от треска в златните дюни на един детински кошмар, а просто от мозъчен удар, когато е пресичал улицата на стари години. Ала всичко това се случи много по-късно. По времето, когато Клара беше жива, а Алба — още момиченце, голямата къща на ъгъла представляваше един затворен свят. Докато отрастваше в него, тя бе закриляна дори срещу собствените си кошмари.