В малкото свободни мигове, когато не беше заета с шетня и можеше да помисли за себе си и за дъщеря си, Бланка се тюхкаше, че Алба е саможиво и мълчаливо момиче и че си няма връстници, с които да играе. Всъщност Алба не се чувстваше самотна, напротив. Дори на моменти щеше да бъде направо щастлива, стига да можеше да се избави от ясновидството на баба си, интуицията на майка си и суетенето и глъчката на странните хора, които в безкрайна върволица ту се появяваха, ту изчезваха, ту пак си показваха носа в голямата къща на ъгъла. Бланка се притесняваше също, че дъщеря й не иска да играе с кукли, но Клара държеше страната на внучка си с довода, че тия малки целулоидни трупове с очички отвори се — затвори се и с извратени сбърчени уста са направо отвратителни. Самата тя майстореше някакви безформени изчадия с остатъците от вълната, от която плетеше дрехи за бедните. Тия творения нямаха нищо човешко и именно затова беше къде-къде по-лесно да ги прегръщаш и мачкотиш, да ги люлееш, да ги къпеш и после да ги изхвърлиш на боклука. Любимото място за игра на момиченцето беше мазето. Заради плъховете Естебан Труеба нареди да залостят вратата, но Алба пропъхваше глава през една капандура и се приземяваше безшумно в този рай на забравените предмети. Помещението винаги тънеше в полумрак и беше неподвластно на времето — като зазидана пирамида. Там се трупаха бракуваните мебели, сечива и прибори с неразбираемо предназначение, развалени или потрошени машинарии, части от „Ковадонга“ — допотопния автомобил, който вуйчовците й разглобиха, за да преправят на състезателна кола, и който завърши дните си, превърнат в старо желязо. Всичко това влизаше в работа на Алба, за да си прави къщички, където свари. Долу имаше сандъци и куфари с дрехи от едно време, които тя използуваше като реквизит за своите театрални представления без зрители. Там се мъдреше и един умърлушен, черен, прояден от молци парцалан с кучешка глава. Проснат на пода, той наподобяваше жалък разчекнат звяр. Това бе последната безславна останка от верния Барабас.
Една вечер, на Коледа, Клара направи на внучката си приказен подарък, който на моменти съперничеше по притегателна сила дори с мазето — кутия бои, четки, малка стълба и разрешението да рисува каквото си иска на най-голямата стена в стаята си.
— Хем да се развлича, хем да си излива душата — рече Клара, като видя как Алба се мъчи да запази равновесие на стълбата, за да нарисува досами тавана влак с всякакви животни.
С годините Алба изпълни тази и другите стени на спалнята си с огромна фреска, на която, сред венерианска растителност и невъзможен свят от измислени животни — като онези, които Роса бродираше на покривката си, а Бланка изпичаше в керамичната си пещ — се появиха желанията, спомените, тъгите и радостите на нейното детство.
Алба много се имаше и с двамата си вуйчовци, но Хайме й беше любимецът. Този огромен космат мъж, същинска мечка, се бръснеше по два пъти на ден и пак винаги изглеждаше така, сякаш брадата му не беше виждала бръснач от седмица. Имаше черни страховити вежди, които решеше нагоре, за да втълпи на племенницата си, че се родеел с дявола, и твърда, наежена като метла коса, която напразно мажеше с брилянтин и тя все стоеше влажна. Влизаше и излизаше с книгите си под мишница и с чанта на водопроводчик в ръка. Беше казал на Алба, че работи като крадец на бижута и че в ужасното си куфарче носи шперцове и специални ръкавици. Момиченцето се преструваше, че губи и ума, и дума, но си знаеше, че вуйчо й е лекар и че в чантата си държи своите докторски принадлежности. Бяха си измислили игри, в които всичко беше на ужким, и с тях убиваха по някой и друг дъждовен следобед.
— Доведи слона! — нареждаше й вуйчо Хайме.
Алба излизаше и се връщаше, повела за невидимо въже въображаем слон. Като нищо се залисваха по половин час, за да му дават да яде треви, ама не всякакви, а само такива, каквито пасат тези четириноги, посипваха го с пръст, да не би лошото време да му окепази кожата, търкаха му с пръст и бивните, за да ги лъснат, и през цялото това време не преставаха да се препират разгорещено за предимствата и недостатъците на живота в джунглата.
— Това дете ще вземе най-накрая да се побърка! — Казваше сенаторът Труеба, когато сварваше малката Алба подвила крак на верандата и вглъбена в трактатите по медицина, които вуйчо й Хайме й даваше да се просвещава.