Това беше времето на Краля на тенджерите под налягане. Педро Трети научи за съществуването му и получи пристъп на ревност. Тя беше неоправдана — къде можеше да се сравнява неговата пълна власт над Бланка с плахата обсада на търговеца евреин. Както толкова пъти преди, и сега той започна да умолява Бланка да зареже дома на Труеба, жестоката опека на баща си и самотата на своето ателие, изпълнено с малоумни деца и с безделни госпожици, и да отиде при него, веднъж завинаги, да изживеят без задръжки своята любов, която бяха крили още от детството си. Ала Бланка не се решаваше. Знаеше, че ако отиде при Педро Трети, ще се окаже изключена от своята социална среда и ще се лиши от положението, което винаги бе имала, а си даваше сметка и за друго — че изобщо не може да се надява да допадне на хората, с които дружеше Педро Трети, или да се приспособи към скромното поминуване в едно работническо селище. Години по-късно, когато Алба стана на възраст, на която можеше да прецени разумно тази страна от живота на майка си, стигна до заключението, че тя не е отишла при Педро Трети просто защото вече не го е обичала достатъчно, тъй като в дома на Труеба не разполагаше с нищо повече от онова, което той би могъл да й даде. Бланка живееше много бедно и нямаше никакви средства освен малкото пари, които сегиз-тогиз й даваше Клара, и онова, което от дъжд на вятър припечелваше от продажбата на своите Рождества. Малкото, което изкарваше, харчеше почти изцяло за лекари, защото способността й да страда от въображаеми болести не бе намаляла с работата и оскъдицата, напротив — с всяка изминала година само нарастваше. Гледаше да не моли баща си за нищо, за да не му дава поводи да я унижава. От време на време Клара и Хайме й купуваха дрехи или й даваха някоя пара колкото да й се намира, но обикновено не й се намираше дори за едни чорапи. Бедността й ставаше още по-очебийна, като се сравнеше с бродираните рокли и обувките по поръчка, с които сенаторът Труеба контеше внучката си Алба. Животът й беше труден. Ставаше в шест сутринта — и зиме, и лете. Препасваше мушамена престилка, обуваше едни налъми, запалваше пещта в ателието, подготвяше работните маси и размачкваше глината за уроците си, потопила ръце до лактите в грапавата и студена кал. Затова винаги беше с изпочупени нокти и напукана кожа и с времето пръстите й се деформираха. В този утринен час тя усещаше прилив на вдъхновение и тъй като никой не й прекъсваше работата, можеше отрано да се захване да майстори уродливите си животни за Рождествата. После трябваше да се занимава с къщата, с прислугата и да пазарува — и така, докато дойдеше време да започне уроците си. Ученичките й бяха момичета от добри семейства, които от нямане какво да правят се бяха увлекли по модата на художественото занаятчийство — това беше по-изискано, отколкото да плетат за бедните, както правеха бабите им.
Идеята да дава уроци на малоумни деца възникна случайно. Един ден в дома на сенатора Труеба дойде една стара приятелка на Клара. Водеше и внучето си — дебел и мекотел юноша с кръгло като кротка месечина лице и с израз на непоклатима нежност в дръпнатите си очички. Беше петнайсетгодишен, но дори Алба проумя, че е като бебе. Клара помоли внучката си да заведе момчето да поиграят в градината и да гледа то да не се изцапа, да не се удави в басейнчето на водоскока, да не яде пръст и да не си опипва дюкяна. На Алба много скоро й омръзна да го наглежда и като не успя да установи връзка с него на никаква вълна, го заведе в керамичната работилница, където Бланка, за да го държи мирно, му препаса една престилка, за да не се изцапа и измокри, и му сложи в ръцете топка глина. Момчето се залиса с глината и без да му текат лиги, без да се напикава и без да си удря главата о стените, повече от три часа моделира няколко нескопосни фигури и после ги занесе като подарък на баба си. Госпожата, на която дори бе щукнало из главата, че го е довела, се зарадва до немай-къде. Така се роди идеята, че керамиката се отразява добре на умствено изостаналите. Бланка се захвана да дава уроци на група деца, които идваха в ателието в четвъртък следобед. Пристигаха с микробусче под надзора на две монахини с колосани пребрадки. Те сядаха в беседката в градината, пиеха какао с Клара, умуваха за предимствата и недостатъците на ластичната плетка и спореха относно степенуването на греховете по старшинство. През това време Бланка и дъщеря й учеха децата да правят червеи, топчици, разчекнати кучета и неугледни чаши. В края на годината монахините уреждаха изложба и вечеринка и тия ужасяващи окото произведения на изкуството се разпродаваха с благотворителна цел. Скоро Бланка и Алба разбраха, че децата работят много по-добре, когато чувстват привързаност към себе си, и че единственият начин да се общува с тях е обичта. Научиха се да ги прегръщат, да ги целуват и да ги глезят, докато в крайна сметка и двете ги заобичаха истински. Алба чакаше по цяла седмица да дойде микробусът с умствено изостаналите и подскачаше от радост, когато те се втурваха да я прегърнат. Тези четвъртъци обаче бяха изтощителни. Алба си лягаше грохнала, в ума й се въртяха благите монголоидни лица на децата от работилницата, а на Бланка нито веднъж не й се размина без главоболие. Щом монахините си отидеха с разветите си бели одеяния и с върволицата умоповредени, хванати за ръка, Бланка прегръщаше буйно дъщеря си, обсипваше я с целувки и й казваше, че трябва да се благодари на бога, че тя е нормална. Затова Алба израсна с мисълта, че да си нормален е дар божи. Веднъж обсъди въпроса с баба си.