Алба знаеше, че баба й е душата на голямата къща на ъгъла. Останалите разбраха това по-късно, когато Клара умря и къщата се прости със своите цветя, с наминаващите сегиз-тогиз приятели и с палавите духове — веселяци и затъна до уши във времето на съсипията.
Когато за първи път видя Естебан Гарсия, Алба беше шестгодишна, ала никога не го забрави. Нищо чудно да го бе виждала и по-рано, в „Трите Марии“, при някое от летните си посещения с дядо си, когато Труеба я водеше на дълги разходки из землището на чифлика и с широк замах й показваше всичко, докъдето стигаше погледът, от пътечките до вулкана, без да пропуска тухлените къщурки, и й казваше да се научи да обича земята, защото един ден ще бъде нейна.
— Децата ми са до едно развейпрах. Ако те наследят „Трите Марии“, няма да мине и година, и всичко това ще се съсипе отново, както по времето на баща ми — казваше той на внучка си.
— Всичко това твое ли е, дядо?
— Всичко — от панамериканското шосе до подножието на ония могили, нали ги виждаш.
— Защо, дядо?
— Как тъй защо! Ами че защото аз съм собственикът на този имот!
— Добре де, но защо ти си собственикът?
— Защото това землище беше на моето семейство на дедите ми.
— Защо?
— Защото те са го купили от индианците.
— А селяните — ония, дето също открай време са живели тук, защо те не са собствениците?
— Вуйчо ти Хайме ти тъпче главата с болшевишки идеи! — разлютяваше се сенаторът Труеба и от яд почервеняваше като рак. — Ти знаеш ли какво би станало, ако тука нямаше господар?
— Не.
— Всичко щеше да отиде по дяволите! Нямаше да има кой да нарежда какво да се върши, да продава реколтата, да отговаря за работата и за останалото, разбираш ли? Нито кой да се грижи за хората. Ако някой се разболее, например, или умре и остави вдовица и много деца, те ще изпукат от глад. Всеки би чоплил някакво си загубено и дребно като кръпка парче земя и то изобщо няма да му помогне да свързва двата края. Нужен е човек, който да мисли вместо тях, да взема решения, да им помага. Аз бях и още съм най-добрият господар в този край, Алба. Проклет ми е характерът, но съм справедлив. Моите селяни живеят по-добре от мнозина граждани, нищо не им липсва и дори да се случи сушава година или наводнение, или земетресение, аз имам грижата никой от хората ми тук да не закъса. Така трябва да правиш и ти, когато поотраснеш, затова винаги те вземам със себе си в „Трите Марии“ — за да опознаеш всеки камък и всяко животно и най-вече всеки човек, по име и презиме. Разбра ли?
Но всъщност тя почти не влизаше в досег със селяните и далеч не знаеше всекиго по име и презиме. Затова не позна мургавия, свит и непохватен младеж с малки жестоки очички на гризач, който един следобед почука на вратата на голямата къща на ъгъла в столицата. Беше облечен в тъмен костюм, много тесен за ръста му. На колената, лактите и седалището платът толкова се беше протрил, че приличаше на лъскава ципа. Каза, че иска да говори със сенатора Труеба, и се представи като син на един от неговите арендатори в „Трите Марии“. Въпреки че в по-обикновен ден хората от неговото положение влизаха през задния вход и чакаха в стаичката до кухнята, него го заведоха в библиотеката, защото този ден в дома имаше празненство, на което щяха да присъстват всички важни клечки от Консервативната партия. Кухнята беше залята от армия готвачи и помощници, доведени от Труеба от клуба, и всичко беше толкова объркано и припряно, че един посетител само щеше да пречи още повече. В зимния следобед библиотеката беше тъмна и смълчана, единствената светлинка в нея идваше от огъня, който пращеше в камината. Миришеше на лак за дърво и на кожа.
— Почакай тук, но не пипай нищо. Сенаторът Труеба ще се прибере скоро — намусено каза слугинята и го остави сам.
Младежът обходи с очи помещението. Не смееше да помръдне. Предъвкваше яда си, че всичко това можеше да бъде негово, ако се беше родил от законен брак, както толкова пъти му бе обяснявала баба му Панча Гарсия, преди да умре от спазматична треска и да го остави кръгъл сирак ведно с още цял рояк братя и братовчеди, сред които той не беше никой. Единствено баба му го поставяше по-високо от другите и не му позволи да забрави нещо много важно — че е различен от тях, защото във вените му тече кръвта на господаря. Огледа библиотеката с усещането, че нещо го души. Всички стени бяха покрити с етажерки от полиран махагон. Лавици нямаше само от двете страни на камината. Там имаше две витрини, отрупани с украшения от слонова кост и е редки камъни, донесени от Ориента. Високото помещение беше на два ката — единственият каприз на архитекта, допуснат от дядо му. Балкон, до който се стигаше по вита стълба от ковано желязо, изпълняваше ролята на втори етаж, над полиците с книги. Тук бяха най-хубавите картини в дома, защото Естебан Труеба бе превърнал библиотеката в своя света обител, в свой кабинет, в свое убежище, и държеше да е заобиколен от предметите, които най-много ценеше. Лавиците бяха отрупани с книги и с произведения на изкуството, от пода до тавана. Имаше масивно писалище в испански стил, големи фотьойли от черна кожа, обърнати с гръб към прозореца, четири персийски килима, постлани върху дъбовия паркет, и няколко лампиона за четене с пергаментови абажури. Те бяха разположени така, че където и да седне човек, да може да чете на добра светлина. Това бе любимото място, на което сенаторът Труеба уреждаше сборищата си, плетеше интригите си, ковеше ударите си като бизнесмен, а в най-усамотените часове се затваряше да си излее яда, несбъднатите желания или тъгата. Ала селянинът, който стоеше прав на килима, не знаеше къде да си дене ръцете и се потеше от неудобство, не можеше да има и най-смътна представа за това. Тази тежка и потискаща библиотека на големец съответстваше много точно на образа, който той си бе създал за господаря. Потръпна от омраза и от страх. Никога не беше попадал на такова място и дотогава мислеше, че не може да има по-луксозно помещение на света от киното в Сан Лукас, където учителката заведе веднъж целия клас да гледат филм за Тарзан. Много усилия му бе струвало да вземе решението си, да убеди роднините си и да тръгне да бие дългия път до столицата, сам и без пари, за да говори с господаря. Не можеше да чака до лятото, за да му каже какво му тежи на сърцето. Изведнъж усети, че някой го наблюдава. Обърна се и се намери срещу момиченце с плитки и с бродирани чорапи, което го гледаше от вратата.