— Как се казваш? — попита детето.
— Естебан Гарсия — отвърна той.
— Аз се казвам Алба Труеба. Запомни това име.
— Ще го запомня.
Дълго се измерваха с очи, докато най-сетне тя се престраши и пристъпи към него. Обясни му, че ще трябва да почака, защото дядо й още не се е върнал от Конгреса, и му разказа, че в кухнята е една тупурдия, не ти е работа, заради празненството, и му обеща, че по-късно ще я нагласи някак и ще му донесе няколко пасти. Естебан Гарсия се поокопити. Седна в един от черните кожени фотьойли и лека-полека привлече момиченцето и го сложи да седне на коленете му. Алба миришеше на „Байрум“ — свеж и лек парфюм, който се смесваше с естествения й дъх на потно малко момиче. Момчето доближи нос до шията й и вдъхна това непознато ухание на чистота и благополучие и без сам да разбере, очите му се насълзиха. Почувства, че мрази това същество почти толкова, колкото мразеше стария Труеба. Тя олицетворяваше онова, което той никога нямаше да има, онова, което той никога нямаше да бъде. Искаше да я уязви, да й причини болка, но искаше и да продължава да я мирише, да слуша бебешкото й гласче и ръката му да докосва нежната й кожа. Погали я по коленете, точно над горнището на бродираните й три — четвърти чорапи, коленете й бяха хладни и имаха трапчинки. Алба продължи да си каканиже как готвачката навирала орехи през дупетата на пилетата за вечерята. Той затвори очи. Трепереше. Обгърна с една ръка шията на Алба, усети как плитките й гъделичкат китката му и леко натисна, със съзнанието, че тя е толкова малка, че с минимално усилие може да я удуши. Прииска му се да го стори, да усети как тя се вие и рита на коленете му, как се гърчи за глътка въздух. Прииска му се да я чуе как стене и пъшка и да умре в ръцете му, обзе го желание да я разсъблече и изведнъж се почувствува страшно възбуден. С другата ръка взе да рови под колосаната й рокля, прокара я по детските й бедра, напипа дантелата на батистената й фуста и вълнените й гащички с ластик. В някакво кътче на мозъка му просветваше достатъчно разум, за да проумее, че е на ръба на пропаст. Момиченцето бе престанало да приказва и бе застинало, само го гледаше с големите си черни очи. Естебан Гарсия взе ръката на детето и я притисна върху издутия дюкян на панталона си.