Погребението на Клара бе истинско събитие. Така и не можах да си обясня откъде се насъбра толкова народ, опечален от смъртта на жена ми. Не знаех, че тя е познавала всичко живо. Изредиха се безкрайни върволици от хора, които ми стискаха ръката, опашка от автомобили задръсти всички подстъпи към гробището, надойдоха някакви чудати делегации от бедняци, ученици, работнически профсъюзи, монахини, деца — идиотчета, бохеми и просветлени свише. Почти всички селяни от „Трите Марин“ биха път, за да дойдат да я изпратят. Някои от тях дотогава не се бяха качвали на камион или на влак. В навалицата зърнах Педро Втори Гарсия, не бях го виждал от години. Пристъпих да се здрависам с него, но той не ми подаде ръка. Приближи се с клюмнала глава до зейналия гроб и хвърли върху ковчега на Клара поувехнал букет горски цветя, те имаха вид на откраднати от някоя чужда градина. Плачеше.
Хванала се за ръката ми, Алба не изпусна нищо от погребението. Видя как спуснаха ковчега в земята, на временното място, което едва смогнахме да намерим, изслуша безкрайните надгробни слова, възвеличаващи единствените добродетели, които баба й не притежаваше, и щом се върна вкъщи, изтича да се затвори в мазето, за да чака духа на Клара да се свърже с нея, както тя й беше обещала. Там я заварих заспала с усмивка върху проядените от молци останки на Барабас.
Оная нощ не можах да мигна. В мислите ми се преплитаха образите на двете жени, които бях обичал през живота си — зеленокосата Роса и Клара Ясновидката, двете сестри, на всяка от които бях отдал толкова любов. На разсъмване реших, че ако не ги бях притежавал приживе, поне щяха да бъдат с мене в смъртта. Затова извадих от писалището няколко листа хартия и се заех да рисувам най-достолепния и пищен мавзолей — от италиански мрамор с цвят на сьомга, със статуи от същия материал, представящи Роса и Клара с ангелски криле, защото те си бяха ангели и ангели щяха да си останат завинаги. Там, между двете, ще ме погребат някой ден.
Исках да умра по-скоро — без жена ми животът нямаше смисъл за мене. Не знаех, че ми предстои да свърша още много неща на този свят. За щастие Клара се върна. Или може би никога не си бе отишла напълно. Понякога си мисля, че старостта ми е размътила мозъка, и не бива да се забравя, че я погребах преди двайсет години. Подозирам, че ми се привиждат разни неща, досущ като на изкуфял дъртофелник. Но съмненията ми се разсейват, когато я виждам да минава покрай мене и чувам смеха й на терасата. Знам, че е моя спътница, че ми е простила всички грубости от миналото и че сега е много по-близо до мен от когато и да било преди. Продължавай да живееш и бъди винаги с мен, Клара звездоясна!…
Смъртта на Клара обърна с главата надолу живота в голямата къща на ъгъл. Времената се промениха. С нея си отидоха призраците, гостите и светлата радост, която никога по-рано не я напускаше. А не я напускаше, защото тя не смяташе, че светът е Долина на сълзите, а напротив — че е весела прищявка на бога и че именно поради това е глупаво да се взема на сериозно, щом и сам бог не правеше това. Алба забеляза още от първите дни как всичко отива към развала. Отиваше бавно, но неумолимо. Долови го преди всички останали по цветята, които увехнаха в големите вази и наситиха въздуха със сладникав и зловонен мирис. Така си и стояха там, докато изсъхнаха, изрониха се, окапаха и от тях останаха само умърлушени стебла, които дълго не се намери кой да махне. Алба повече не береше цветя, за да украсява къщата. После умряха и растенията, защото никой не се сети да ги полива и да им говори, както правеше Клара. Котките си отидоха мълчаливо, както бяха дошли или както се бяха родили в гънките на стръмния покрив. Естебан Труеба се облече в черно и за една нощ прекрачи от цветущата си зрялост на мъж в добро здраве към подстъпите на една свита и пелтечеща старост, която обаче така и не успя да укроти проклетията му. Той ходеше в строго черно до края на дните си, дори когато това вече бе излязло от мода и никой не носеше траур освен бедняците, които си връзваха черна лента на ръкава като жалейка. Увеси на врата си велурена торбичка на златна верижка, държеше я под ризата до гърдите си. Вътре бяха изкуствените зъби на жена му — беше си наумил, че ще му носят щастие и че така ще изкупи вината си пред нея. Всички в семейството почувстваха, че без Клара вече няма смисъл да са заедно — почти нямаха какво да си кажат. Труеба разбра, че единственото, което го задържа в неговия дом, е присъствието на внучката му.
През следващите години къщата постепенно се превърна в развалина. Никой повече и не погледна градината — да вземе да я полее или почисти — и в крайна сметка тя сякаш бе погълната от занемарата, птиците и плевелите. Геометрично правилният парк, който Труеба бе наредил да оформят по подобие на градините във френските дворци, и очарователният кът, където Клара се подвизаваше като кралица сред безредие и пищност, сред сладострастния разкош на цветята и хаоса на филодендроните, постепенно изсъхнаха, изгниха, буренясаха. Безоките статуи и пеещите фонтани бяха затрупани от опадала шума, птичи курешки и мъх. Изпочупените и мръсни перголи послужиха за убежище на всякакви твари и за бунище на съседите. Паркът се превърна в гъст, почти непроходим буренак на изоставено село — в него човек трябваше да си пробива път едва ли не с мачете. Големият чимшир, който преди подрязваха с барокова претенциозност, рухна отчаян, оклюмал и терзан от охлювите и болестите. В салоните завесите малко по малко се издянаха от кукичките си и увиснаха като бабешки фусти, прашни и избелели. Мебелите, изпотъпкани от Алба, която играеше в тях на къщички и на окопи, се превърнаха в трупове с изхвръкнали пружини, а големият гоблен в гостната загуби девствено чистото си достолепие на буколическа сцена от Версай и бе използван като мишена за стрелите на Николас и племенницата му. Кухнята се омазни и опуши, изпълни се с празни буркани и с купчини стари вестници, престана да произвежда предишните купи с крем карамел и уханни блюда. Обитателите на къщата караха почти всеки ден на варен нахут и на мляко с ориз, защото никой не смееше да излезе на глава с върволицата готвачки — кавгаджийки, заповеднички и до една с брадавици, които се изреждаха да царуват от ден до пладне между почернелите от занемара тенджери. От земетръсите, от хамалското блъскане на вратите и от бастуна на Естебан Труеба стените се напукаха, вратите се нацепиха. Щорите изскочиха от пантите си и никой не си мръдна пръста да ги поправи. Крановете започнаха да текат, тръбите да таят, керемидите да се чупят, по стените взеха да се появяват зеленикави петна от влага. Единствено покритата със сини копринени тапети стая на Клара си остана непокътната. Там си стояха по местата мебелите от светло дърво, две бели памучни рокли, празната клетка на канарчето, панерчето с недовършени плетива, колодите гадателски карти, трикраката маса и камарата тетрадки, в които тя петдесет години нанася своите животоописания. Много по-късно, в самотата на пустия дом и в безмълвието на мъртвите и на безследно изчезналите, аз ги подредих и изчетох съсредоточено, за да възстановя тази история.