Но и това не стигаше на Бланка. Апартаментът й се стори мръсен, мрачен, тесен, сградата — не за пред хора. Казваше, че не може да допусне Алба да отрасне там, да играе с други деца на улицата и на стълбището, да получи образование и възпитание в квартално училище. Така премина младостта й и тя навлезе в зряла възраст, примирила се с мисълта, че единствените моменти на отрада в живота й са, когато излиза крадешком, наконтена с най-хубавите си дрехи, напарфюмирана и докарана с онова бельо и фусти на лека жена, които вземаха ума на Педро Трети и които тя криеше, поруменяла от срам, на дъното на гардероба си, като си мислеше какви ли обяснения ще трябва да дава, ако някой ги открие. Тази практична и земна от всяко житейско гледище жена извиси до немай-къде девическата си страст и я изживя трагично. Подхранваше я; с илюзии, с блянове, идеализираше я, бранеше я със зъби и нокти, пречисти я от прозаичните истини и успя да я превърне в любов, каквато се среща само в романите.
От своя страна Алба се приучи да не отваря дума за Педро Трети Гарсия, защото знаеше до какво води споменаването на това име в семейството. Долавяше по интуиция, че между дядо й и мъжа с отрязаните пръсти, който целуваше майка й по устата, се е случило нещо, дето никак не е за разправяне, но всички, дори и самият Педро Трети, отговаряха уклончиво на въпросите й. В задушевния свят на спалнята Бланка понякога й разказваше истории за него и я учеше на неговите песни с препоръка никога да не ги тананика в къщи. Но не й каза, че той е баща й, и сякаш и тя самата бе забравила това. Спомняше си за миналото като за низ от ужасии, раздели и тъги и не беше уверена, че всички неща са станали точно така, както тя си ги мислеше. Бяха се изтрили боите на онази случка с мумиите, снимките и голобрадия индианец с обувки Луи XV, предизвикала бягството й от къщата на нейния мъж. Толкова пъти бе повтаряла историята, че графът е умрял от треска в пустинята, та най-сетне и тя самата повярва в нея. Години по-късно, когато един ден дъщеря й дойде да й каже, че трупът на Жан дьо Сатини е проснат в хладилната камера на моргата, тя не се зарадва, защото отдавна вече се чувстваше вдовица. Но не се и опита да оправдае лъжата си. Извади от дрешника овехтелия си черен костюм, натъкми си фибите и шнолите в кока и отиде заедно с Алба да погребат французина в градските гробища, в парцела, предоставен от общината за голтаците, защото сенаторът Труеба отказа да му отстъпи място в своя мавзолей с цвят на сьомга. Майката и дъщерята вървяха сами след черния ковчег, който успяха да купят благодарение щедростта на Хайме. Чувстваха се малко смешни в знойното лятно пладне, с по един букет оклюмали цветя в ръцете и без нито една сълза за самотния мъртвец, когото отиваха да погребат.
— Виждам, че баща ми дори не е имал приятели — подхвърли Алба.
И в този случай Бланка не призна истината на дъщеря си.
След като Клара и Роса бяха настанени в моя мавзолей, аз се почувствах малко по-спокоен, защото знаех, че рано или късно и тримата ще се съберем там заедно с други свидни същества като майка ми, Бавачката и дори Ферула, която се надявам да ми е простила. И през ум не ми минаваше, че ще живея още толкова години и че ще трябва да ме чакат толкова дълго.
Стаята на Клара си остана заключена. Не исках никой да влиза, едно, за да не разместват нищо, и второ — за да мога да срещам духа й сред тия четири стени, щом ми се приискаше. Започнах да страдам от безсъние — то мъчи всички старци. Нощем сън не ме хващаше и сновях насам-натам из къщата, провлякъл крака в чехлите, дето вече ми бяха големи, загърнат в едновремешния владишки халат — още го пазя, не ми е отмилял, — и пустосвах съдбата като последен дъртак, готов за онзи свят. Но щом огрееше слънцето, у мене се връщаше желанието за живот. Станеше ли време за закуска, аз се задавах с колосаната риза и с траурния си костюм, избръснат и спокоен, изчитах вестника с внучката си, проучвах каквито делови въпроси имаше за деня, отхвърлях текущи писма и после излизах чак до вечерта. Престанах да се храня вкъщи, не сядах на масата дори в събота и в неделя, защото без катализиращото присъствие на Клара нямаше никакъв смисъл да понасям караниците с децата си.