Имах само двама приятели и те все гледаха да ме разтушават и развеселяват. Обядваха с мен, играехме голф, горещяхме се на домино. С тях обсъждах сделките си, говорех за политика и понякога за семейството. Един следобед, като ме видяха малко живнал, те се заеха да ме увещават да отскочим до „Христофор Колумб“ с надеждата, че някоя отзивчива жена ще ми възвърне доброто настроение. Нито един от трима ни не беше на години за такива похождения, но като обърнахме по някоя и друга чаша, взехме, че отидохме.
Аз бях ходил в „Христофор Колумб“ преди няколко години, но почти го бях забравил. В последно време хотелът бе добил престиж като туристическа забележителност и провинциалистите биеха път до столицата, само и само да го посетят и после да разправят на приятелите си. Стигнахме до голямото старо здание, което отвън си беше същото, както преди много, много години. Посрещна ни вратар и ни заведе в главния салон. Спомних си, че съм бил тук и преди, по времето на съдържателката французойка или по-право нашенка с френски акцент. Едно девойче, облечено като ученичка, ни почерпи по чаша вино за сметка на заведението. Единият ми приятел понечи да го хване през кръста, но то го предупреди, че е от помощния персонал и че трябва да изчакаме професионалистките. След малко се отвори една завеса и пред очите ми се появи гледка от древните арабски сараи — огромен негър, толкова черен, че чак биеше на синьо, с намазани с шарлатан мускули, с копринени шалвари с цвят на морков, с елек без ръкави, с тюрбан от мораво ламе, с турски папуци и със златна халка през носа. Като се ухили, видяхме, че всичките му зъби са оловни. Представи се като Мустафа и ни подаде албум със снимки, за да си изберем стоката. За първи път от много време насам се смях от душа — идеята да се направи каталог на проститутките ми се стори крайно забавна. Прелистихме албума — жени имаше всякакви, дебели, слаби, с дълги коси, с къси коси, облечени като нимфи, като амазонки, като манастирски послушници, като придворни дами, но аз така и не можех да се спра на никоя, защото в очите на всички се четеше все същият нелеп израз на цветя от банкет. На последните три страници на албума се мъдреха момчета с гръцки туники, с лаврови венци, играещи сред някакви камънаци, които трябваше да наподобяват руини от древна Елада, с дебелички задници и с дълги изкуствени: мигли — отвратителни. Никога не бях виждал отблизо отявлен педераст, освен Кармело, дето се обличаше като японка в „Червеното фенерче“, затова се слисах, когато единият ми приятел, баща на семейство и важна птица в Търговската борса, се спря на един от тия дупести юноши от снимките. Момчето дотича като с магическа пръчка иззад завесите и отведе приятеля ми за ръката, като се подхилкваше и се поклащаше като жена. Другият ми приятел си избра една от дебела по-дебела одалиска. Съмнявам се, че е могъл да й свърши работа като хората — той беше вече на преклонна възраст и с крехък скелет, но във всеки случай тръгна с нея и завесата ги погълна.
— Виждам, че за господина е трудно да се реши — приветливо каза Мустафа. — Позволете ми да ви предложа най-доброто, с което разполага заведението. Ще ви представя Афродита.
И в салона влезе Афродита. Три етажа къдрици увенчаваха главата й, драпирани тюлове едва-едва покриваха прелестите й, изкуствени гроздове струяха разточително от раменете до коленете й. Афродита — това беше Трансито Сото, окончателно придобила митологичен вид, въпреки пошлите гроздя и циркаджийските тюлове.
— Радвам се, че ви виждам, господарю.
Изведе ме през завесата и се озовахме в тесен вътрешен двор — сърцето на това здание — лабиринт. „Христофор Колумб“ се състоеше от две-три стари къщи, сношаващи се стратегически чрез задни дворове, коридори и построени за целта мостове. Сото ме заведе в нищо и никаква наглед, но чиста стаичка, чиято единствена, ексцентрична отлика бяха няколко еротични фрески, пошла имитация на помпейските, които някакъв посредствен художник бе възпроизвел по стените, и една голяма, стара, малко ръждясала вана с течаща вода. Подсвирнах удивено.