От първия момент Мигел стана душата на акцията по завземането на университета. Помощник му бе преподавателят Себастиян Гомес, който въпреки недъгавите си крака остана до края. Тази нощ пяха за кураж, а когато се умориха от пламенни речи, спорове и песни, се разположиха на групи да пренощуват кой както може. Последен полегна да отдъхне Мигел — изглежда, само той знаеше как трябва да се действа. Нагърби се да разпределя водата, като преля в съдове дори събраната в клозетните казанчета, измайстори готварска печка и измъкна кой знае откъде нес кафе, бисквити и няколко кутии бира. На другия ден безводните тоалетни воняха ужасно, но Мигел организира почистването им и нареди да не се използват — ще се ходи по нужда на двора, в една яма, изкопана до каменната статуя на основателя на университета. Мигел раздели момчетата на групи и целия ден им намираше работа, при това толкова умело, че изобщо не се забелязваше, че той командва. Решенията сякаш възникваха спонтанно у различните групи.
— То, както гледам, май се гласим да останем тук цели месеци! — обади се Алба, очарована от мисълта да стоят обсадени.
На улицата бронираните коли на полицията обкръжиха старото здание и заеха стратегически позиции. Започна напрегнато очакване, което щеше да продължи няколко дена.
— Към нас ще се присъединят студентите от цялата страна, синдикатите, професионалните сдружения. Нищо чудно правителството да падне — отсече Себастиян Гомес.
— Не ми се вярва — отвърна Мигел. — Но важното е протестната акция да продължи, да се държим, да не напускаме зданието, докато не се приемат всички искания на работниците, и то черно на бяло.
Започна да ръми и много скоро в сградата без ток се стъмни. Запалиха няколко набързо стъкмени фенера — буркани с натопен в бензин димящ фитил. Алба помисли, че са прекъснали и телефона, но установи, че работи. Мигел обясни, че полицията има интерес да знае какво приказват, и ги предупреди да внимават при разговорите. Все пак Алба се обади вкъщи, за да съобщи, че ще остане с другарите си до крайната победа или до смъртта, което й прозвуча фалшиво още щом го изрече. Дядо й грабна слушалката от ръката на Бланка и с преливащ от яд глас, до болка познат на внучката му, й каза, че й дава един час, за да се прибере у дома, като между другото си приготви приемливо обяснение защо е прекарала цялата нощ вън от къщи. Алба му отвърна, че не може да излезе, но че дори и да може, изобщо не мисли да се измъква.
— Нямаш никаква работа там с тия комунисти! — изкрещя Естебан Труеба. Но тутакси омекна и я помоли да излезе, преди да е нахлула полицията, защото имал сигурни сведения, че правителството няма да ги търпи безкрайно. — Ако не излезете с добро, ще се намеси Групата за бързо реагиране и пак ще ви изкарат оттам, само че ще си изядете и боя — завърши сенаторът.
Алба погледна през една пролука между дъските и чувалите пръст, с които бе затулен прозорецът, и видя наредените една до друга танкети и двойна редица мъже в боен строй, с каски, палки и противогази. Разбра, че дядо й не преувеличава. Другите също ги бяха видели и някои трепереха. Един се обади, че имало някакви нови бомби, по-лоши от сълзотворните. Те причинявали неудържима диария, способна да разубеди и най-големия смелчага заради вонята и срама. Алба направо се ужаси, като си представи картината. Трябваше да положи голямо усилие, за да не заплаче. Усещаше болки в корема и предположи, че са от уплахата. Мигел я прегърна, но това нито я облекчи, нито я утеши. Двамата бяха уморени и започваха да чувстват последиците от безсънната нощ в костите и в душите си.
— Не ми се вярва, че ще посмеят да нахлуят — каза Себастиян Гомес. — Правителството и без това си има достатъчно грижи. Къде ще седне да си го изкарва на нас.
— Ами! Да не би за първи път да налита срещу студентите — обади се някой.
— Обществеността няма да допусне — отвърна Гомес. — У нас има демокрация. Няма диктатура и никога няма да има.
— Абе то ние все си мислим, че такива неща само по чужбина стават — каза Мигел. — Докато дойдат и до нашата глава.
До края на следобеда не се случи нищо особено и вечерта всички се поуспокоиха въпреки продължителното притеснение и глада. Танкетите не мърдаха от местата си. Из дългите коридори и в аудиторните младите хора играеха морски шах или на карти, почиваха си навъргаляни по пода и тъкмяха отбранителни оръжия от колове и камъни. Умората личеше по всички лица. Алба усещаше, че пронизващите болки в корема й се засилват още повече, и си помисли дали ако се запече работата, на другия ден няма да й се наложи по липса на друга възможност да използва ямата в двора. На улицата продължаваше да вали и нищо не нарушаваше еднообразното всекидневие на града. Изглежда, никой пет пари не даваше за поредната студентска стачка и хората си минаваха пред танкетите, без да се спират да прочетат плакатите, провесени на фасадата на университета. Жителите на квартала свикнаха бързо с присъствието на въоръжените карабинери и щом дъждът спря, децата наизлязоха да играят на топка на празния паркинг, разделящ зданието от полицейските части. На моменти Алба имаше чувството, че се намира в платноходка сред застинало море, без никакъв полъх, във вечно и мълчаливо очакване, неподвижна, вперила взор часове наред към хоризонта. Времето напредваше, неудобствата растяха и веселото другарство от първия ден все повече отстъпваше място на раздразнение и на постоянни разправии. Мигел претърси цялото здание и секвестира хранителните припаси от бюфета.