— Ти си най-долната буржоазка, която съм срещал! — смееше се Мигел.
Понякога изнамираше отнякъде мотоциклет и двамата се запиляваха извън града за часове. Носеха се със самоубийствена скорост, прилепнали за машината, с премръзнали уши и с жадни сърца. Зиме обичаха да ходят на пустите плажове, да вървят по мокрия пясък и да оставят по него стъпките си, облизвани от водата, да плашат чайките и да вдъхват на едри глътки морския въздух. Лете предпочитаха най-гъстите гори, където можеха да се любят безнаказано, щом успееха да се избавят от присъствието на бойскаутите и на екскурзиантите. Скоро Алба откри, че най-сигурното място е собственият й дом, защото в лабиринта и в занемарата на празните стаи, където не влизаше никой, можеха да се обичат, без никой да ги смущава.
— Ако прислужничките чуят шум, ще помислят, че са се върнали духовете — рече Алба и му разказа за славното минало на голямата къща на ъгъла, минало с гостуващи духове и летящи маси.
Когато Алба за първи път го поведе през задната врата на градината и двамата се запромъкваха през плетеницата от растения и заобикаляха покритите с мъх и оцвъкани от птиците статуи, младежът се стресна, като съзря грамадната унила къща. „Бил съм тук и преди“, прошепна той, но не успя да си спомни точно кога, защото тая кошмарна джунгла и тая зловеща сграда имаха твърде малко общо със сияйната картина, запазила се от детството в паметта му.
Влюбените изпробваха една по една всички изоставени стаи и в крайна сметка натъкмиха гнездо за своите потайни любовни срещи в дълбините на зимника. Алба не бе стъпвала там от няколко години и бе забравила за съществуването му, но в мига, когато отвори вратата и вдъхна безподобния мирис, отново почувствува предишното чудотворно притегляне. Като използваха старата покъщнина, сандъците, изданието на книгата на вуйчо Николас, едновремешните мебели и завеси, те си подредиха удивителна брачна стая. В средата натъкмиха легло от няколко дюшека, сложени един върху друг, и го покриха с някакви парчета проядено от молците кадифе. От сандъците извадиха несметни съкровища. Направиха чаршафи от дамаската на стари пердета с цвят на топаз, разпориха пищната рокля от дантела от Шантийи, носена от Клара в деня, когато умря Барабас, и си измайсториха защитна мрежа с неопределен цвят, за да ги предпазва от паяците, които се спускаха тъчейки от тавана. Светеха си със свещи и не обръщаха внимание на дребните гризачи, на студа и на лекия дъх на задгробност. Във вечния сумрак на зимника те ходеха голи, напук на влагата и на течението. Пиеха бяло вино в кристални чаши, които Алба отмъкна от трапезарията, и разучаваха в подробности телата си и многобройните възможности да си доставят наслада. Играеха си като деца. На нея й беше трудно да познае в този влюбен и нежен младеж, който се смееше и се любеше с безкрайна радост, жадния за справедливост революционер, който тайно се учеше да борави с огнестрелни оръжия и да прилага революционни стратегии. Алба измисляше неотразими хитрости, за да го съблазнява, а Мигел изнамираше все нови и нови, чудесни начини за любов с нея. Двамата бяха ослепени от силата на страстта си, която беше като магия от неутолима жажда. Нито часовете, нито думите им стигаха, за да споделят най-съкровените си мисли и най-далечните си спомени, водени от горещото желание да се притежават взаимно до краен предел. Алба изостави виолончелото — свиреше единствено върху топазеното легло, и то гола, а на лекциите си в университета присъстваше с напълно отнесен вид. Мигел също заряза дипломната си работа и политическите си сбирки — двамата изпитваха нужда да са заедно по всяко време и използваха и най-малкото разсейване на обитателите на къщата, за да се промъкнат към зимника. Алба се научи да лъже и да се преструва. Под предлог, че трябвало да учи нощем, напусна стаята, която заемаше заедно с Бланка след смъртта на баба си, и се настани в една стая на първия етаж с прозорец към градината. Щом дойдеше Мигел, тя му отваряше прозореца и го отвеждаше на пръсти през заспалата къща до вълшебната им бърлога. Но те не се събираха само нощем. Нетърпението на любовта им биваше понякога толкова непоносимо, че Мигел се престрашаваше да влиза и денем — рисковано се промъкваше като крадец между храсталаците до вратата на зимника, където Алба го чакаше със свито сърце. Прегръщаха се отчаяно, сякаш им предстоеше раздяла, и залавяни от едно и също желание, се вмъкваха в своето скривалище.