В голямата къща на ъгъла Бланка, Алба и прислужниците стояха пред телевизора, пиеха чай, ядяха препечени филийки и си записваха резултатите, за да проследят отблизо последния спринт в изборната надпревара, когато видяха на екрана дядото. Той изглеждаше по-стар и твърдоглав от когато и да било.
— Ще му приседне — каза Алба. — Защото този път ще спечелят другите.
Скоро за всички стана ясно, че само чудо би променило резултата, който се беше очертал още през деня. В тежките бели, сини и жълти резиденции в Богаташкия квартал започнаха да спускат щорите, да залостват вратите и да свалят на бърза ръка знамената и портретите на своя кандидат, които бяха избързали да окачат по балконите. В това време в покрайнините и в работническите квартали наизлязоха по улиците цели семейства — родители, деца, баби и дядовци, облечени празнично, и тръгнаха радостно към центъра. Носеха транзистори, за да слушат най-новите резултати. В Богаташкия квартал няколко студенти, запалени от идеализъм, се изплезиха на роднините си, увесили нос пред телевизора като на погребение, и също хукнаха навън. Откъм индустриалните пояси работниците се стекоха в стегнати колони, с вдигнати юмруци, запели лозунгите в стихове от предизборните агитки. Всички се събраха в центъра и заскандираха дружно, че народът, сплотен, не ще бъде победен. Наизвадиха бели кърпи и зачакаха. В полунощ се разбра, че е спечелила левицата. Отделните групи мигновено набъбнаха, раздуха се, разляха се и улиците се изпълниха с екзалтирани хора, които скачаха, викаха, прегръщаха се и се смееха. Запалиха факли и безредната глъчка и танци по улиците се превърнаха в ликуващо и стройно шествие, което започна да се придвижва към лъснатите булеварди на буржоазията. И тогава се видя необичайно зрелище — хората от народа, мъже от фабриките с грубите си работни чепици, жени с децата си на ръце, студенти само по ризи се разхождаха спокойно из запазените за богаташите квартали, където съвсем рядко бяха дръзвали да припарят и където бяха чужденци. Гълчавата от песните им, стъпките им и сиянието от факлите им проникнаха в затворените и смълчани къщи. Вътре трепереха онези, които бяха повярвали в собствената си кампания на ужаса и бяха убедени, че тълпата ще ги разкъса на парчета или в най-добрия случай ще им заграби имотите и богатствата, а тях самите ще изпрати в Сибир. Но клокочещото множество не разби нито една врата и не изпотъпка идеално поддържаните градини. Премина весело, без да докосва луксозните коли, паркирани по улицата, обходи площадите и парковете, където никога не бе стъпвало, спря смаяно пред витрините на скъпите магазини, блеснали като на Коледа и отрупани с предмети, които то дори не знаеше за какво служат, и спокойно продължи нататък. Когато колоните преминаха пред нейната къща, Алба изтича навън, сля се с тях и запя колкото й глас държи. Ликуващият народ кръстосва града цяла нощ. В богаташките домове бутилките шампанско останаха неотворени, омарите оклюмаха в сребърните си подноси, а тортите бяха оплюти от мухите.
На разсъмване Алба различи във вече оредяващата тълпа безкрайно познатата й фигура на Мигел, който вървеше със знаме в ръце и скандираше нещо. Проправи си път към него, завика го, но напразно — той не можеше да я чуе сред врявата. Когато застана най-отпред и Мигел я видя, той предаде знамето на човека до него, прегърна я и я вдигна във въздуха. Двамата бяха накрая на силите си и докато се целуваха, плачеха от радост.
— Казах ли ти, че ще спечелим с мирни средства, Мигел — засмя се Алба.