Вечерта Алба отиде при вуйчо си в тунела му от книги и предложи към оръжията на дядото да подходят по същата система, която тя използуваше, за да отмъква провизиите на майка си. Така и сториха. В среднощните часове пробиха дупка в стената на съседната до арсенала стая и я затулиха от едната страна с някакъв шкаф, а от другата — със самите забранени сандъци. Въоръжени с чук и клещи, двамата успяха да се промъкнат през този отвор в заключената от дядото стая. Алба, която вече имаше опит в занаята, посочи най-долните сандъци. Като ги отвориха, пред очите им се показаха бойни оръжия. При вида им двамата толкова се смаяха, че останаха със зяпнали уста — не знаеха, че съществуват толкова съвършени инструменти за убиване. В следващите дни откраднаха всичко, каквото успяха, като нареждаха празните сандъци под останалите и ги пълнеха с камъни, за да не се забележи при вдигане. С общи усилия извадиха пистолети, автомати с къса цев, винтовки и ръчни гранати. Скриха ги в тунела на Хайме и Алба започна да ги пренася в калъфа на виолончелото на сигурно място. Сенаторът Труеба виждаше как внучката му мъкне едва-едва тежката кутия, но съвсем не подозираше, че в подплатената й със сукно кухина се мъдрят патроните, които с толкова усилия бе успял да прекара през границата и да скрие в дома си. Алба предложи да предадат конфискуваните оръжия на Мигел, но вуйчо й я убеди, че Мигел е не по-малък терорист от дядо й и че е по-добре да ги държат те двамата, за да не могат да причинят зло никому. Обсъдиха разни възможности — да ги хвърлят в реката, да ги изгорят на клада — и най-накрая решиха, че е по-практично да ги заровят в пластмасови торби на скришно място, та някой ден евентуално да послужат за по-справедливо дело. Сенаторът Труеба се озадачи, като разбра, че синът му и внучката му се гласят да ходят на екскурзия в планината, защото нито Хайме от времето на английския колеж, нито Алба се бяха занимавали със спорт и никога не бяха проявявали влечение към планинарските несгоди. Една съботна утрин двамата заминаха с взет на заем от някого джип. В него натовариха палатка, кошница с провизии и тайнствен голям куфар, който се наложи да качат с общи усилия, защото тежеше като олово. Вътре бяха боеприпасите и оръжията, които двамата бяха откраднали от дядото. Потеглиха ентусиазирано към планината и караха докъдето можаха по пътя. След това зацепиха направо през поляните, докато намериха спокойно място сред изтормозената от вятъра и от студа растителност. Там разтовариха багажа си, издигнаха надве-натри малката си палатка, изкопаха ями и заровиха торбите, като белязаха всяка дупка с купчинка камъни. През останалите часове от съботния ден ловиха пъстърви в реката и ги пекоха на огън от акациеви дърва, разхождаха се по хълмовете като скаути и си разказваха случки от миналото. Привечер сгряха червено вино с канела и захар и загърнати в шаловете си, вдигнаха наздравица за физиономията, която щеше да направи дядото, когато открие, че са го окрали. Смяха се до сълзи.
— Ако не ми беше вуйчо, щях да се омъжа за тебе! — пошегува се Алба.
— Ами Мигел?
— Той щеше да ми бъде любовник.
На Хайме не му стана смешно и до края на излета беше намусен. Вечерта всеки се мушна в спалния си чувал, загасиха петролната лампа и се умълчаха. Алба заспа почти веднага, но Хайме остана буден до зори, с отворени в мрака очи. Уж обичаше да казва, че Алба му е като дъщеря, пък тази нощ се улови, че не иска да й бъде нито баща, нито вуйчо — искаше да бъде просто Мигел. Помисли си за Аманда със съжаление — тя вече не можеше да го развълнува. Потърси в паметта си тлеещия въглен на онази безмерна страст, която някога бе изпитвал към нея, но не можа да го открие. Беше се превърнал в самотник. Отначало се сближи много с Аманда, защото се беше заел с лечението й и я виждаше почти всеки ден. Болната прекара неколкоседмична агония, докато най-сетне свикна да издържа без наркотици. Тя остави и цигарите, и пиенето и започна да води здравословен и редовен живот. Понапълня, подстрига се и отново взе да гримира големите си тъмни очи и да си окача огърлици и дрънчащи гривни — патетично се опитваше да възстанови избледнелия образ от едно време, който пазеше сама за себе си. Беше влюбена. От депресията премина в състояние на постоянна възбуда и центърът на нейната мания беше Хайме. Огромното усилие на волята, което положи, за да се избави от пристрастеността си към много пороци, тя посвети на него като доказателство за обич. Хайме не й даде аванси, но пък не намери смелост и да я отблъсне — помисли, че илюзията на любовта може да й помогне при възстановяването, но си знаеше, че за тях вече е късно. При първия удобен случай се опита да я задържи на разстояние с извинението, че е стар ерген, загубен за любовната кауза. Беглите и потайни срещи с някои отзивчиви медицински сестри от болницата или тъжните посещения в публичните домове в редките свободни от работа мигове му бяха достатъчни, за да задоволява най-насъщните си потребности. Сега против волята си той се забърка в една връзка с Аманда, която отчаяно бе желал на млади години, но която вече не го вълнуваше и Хайме не се чувстваше способен да поддържа такива отношения. Аманда му вдъхваше само състрадание, но това беше едно от най-силните чувства, които той можеше да изпитва. Цял живот бе съжителствал с мизерията и с болката, но от това душата му не бе загрубяла, напротив — беше станала все по-податлива на съчувствие. Когато един ден Аманда му се хвърли на врата и каза, че го обича, той я прегърна машинално и я целуна с престорена страст, да не би да долови, че той не я желае. Така се видя оплетен в един всепоглъщащ роман във възраст, на която не се смяташе способен да се занимава с бурни любовни истории. „Не ме бива за такива работи“, мислеше той след онези изтощителни сеанси, при които Аманда, за да го омае, прибягваше към изтънчено — чудати любовни изяви, след които и двамата ставаха като парцали.