Връзката му с Аманда и настойчивостта на Алба му наложиха често да се вижда с Мигел. Просто нямаше как да го отбягва. Направи всичко възможно, за да остане безразличен към него, но в крайна сметка Мигел го плени. Беше узрял, не приличаше на предишния екзалтиран младеж, но защищаваше ревностно старата си политическа линия и продължаваше да смята, че без революция, без насилие ще бъде невъзможно да се победи десницата.
Хайме не беше съгласен с него, но го ценеше и се възхищаваше от смелия му характер. При все това обаче го смяташе за един от онези фатални мъже, обладани от опасен идеализъм и безкомпромисна чистота, които обвяват с нещастие каквото докоснат и най-вече жените, сполетени от злата участ да ги обичат. Не му допадаше и идеологическата му позиция, защото беше убеден, че левите екстремисти като Мигел нанасят по-голяма вреда на президента, отколкото десните. Но всичко това не му пречеше да изпитва симпатия към него и да се прекланя пред силата на убежденията му, пред непринудено веселия му нрав, пред поривите му на нежност и пред великодушието, с което беше готов да даде живота си за своите идеали. Хайме споделяше тези идеали, но нямаше смелостта да се бори за осъществяването им докрай.
Тази нощ Хайме заспа измъчен и неспокоен. Не се чувствуваше удобно в спалния си чувал и слушаше съвсем отблизо дишането на племенницата си. Когато се събуди, тя беше станала и подгряваше кафето за закуска. Духаше хладен ветрец и слънцето озаряваше със златисти отблясъци върховете на планините. Алба се хвърли на врата на вуйчо си и го целуна, но той не извади ръце от джобовете си и не отвърна на ласката й. Беше смутен.
„Трите Марии“ бе един от последните чифлици в южната част на страната, които бяха отчуждени с аграрната реформа. Същите селяни, които се бяха родили и работили поколение след поколение на тази земя, образуваха кооператив и си присвоиха правото на собственост върху имота, защото от три години и пет месеца не бяха виждали господаря и бяха забравили, че избухнеше ли, все едно, че завилняваше ураган. Като видя накъде духа вятърът и чу разгорещените приказки на изполичарите по събранията в училището, управителят се уплаши, събра си партакешите и изчезна, без да се сбогува с никого и без да се обади на сенатора Труеба, защото не искаше да изпита върху себе си гнева на господаря и защото реши, че си е изпълнил задълженията, като го е предупредил няколко пъти. След като си замина, „Трите Марии“ за известно време остана на произвола на съдбата. Нямаше кой да дава нареждания, пък и никой не беше склонен да изпълнява заповеди, защото селяните за първи път в живота си вкусваха радостта да си свободен и сам да си бъдеш господар. Разпределиха си по равно ливадите и нивите и всеки зася каквото си поиска. Един ден правителството изпрати техник — агроном, който им раздаде семена на кредит и ги запозна с потребностите на пазара, с трудностите по превоза на продуктите и с преимуществата на торовете и на препаратите за обеззаразяване. Селяните почти не обърнаха внимание на техника, защото им се стори градско мамино синче и очевидно никога не беше хващал плуг, но при все това отпразнуваха посещението му, като отвориха свещените изби на бившия собственик, видяха сметката на отлежалите му вина и заклаха биковете за разплод, за да сготвят белите им бъбреци с лук и кориандър. След като техникът си замина, те изпоядоха и вносните крави, и кокошките — носачки. Естебан Труеба научи, че е загубил земята си, когато му известиха, че ще му я заплатят с държавни бонове, подлежащи на изплащане в срок от трийсет години и на същата цена, която той бе заявил в декларацията си за данъчната служба. Направо излезе от кожата си. Извади от своя арсенал един автомат, с който между другото не умееше да борави, и заповяда на шофьора си да го закара с колата с най-бърза скорост до „Трите Марии“. Не се обади на никого, дори на телохранителите си. Пътува няколко часа, направо ослепял от ярост, без никакъв избистрен план в главата си.