Препираха се доста време и най-сетне го придружиха до трапезарията и го оставиха насаме със заложника. Двамата заставаха за първи път очи в очи от оня злокобен ден, когато Труеба го накара да плати за отнетата девственост на дъщеря му с три отрязани с брадвата пръста. Педро Трети си го спомняше като фучащ великан, въоръжен с бич от змийска кожа и със сребърен бастун. Отдето минеше, селяните трепереха, а природата настръхваше от гръмотевичното му гласище и господарското му високомерие. Изненадващо и за самия него ненавистта му, таена толкова дълго, се разду като спукан балон, когато видя пред себе си този прегърбен и смален старец, който го гледаше уплашено. Сенаторът Труеба бе изчерпал своята ярост и от нощта, която прекара седнал на стол със завързани ръце, го боляха всички кости и усещаше в гърба си хилядолетна умора. Отначало му бе трудно да познае Педро Трети, защото не го беше виждал четвърт век, но като забеляза, че на дясната му ръка липсват три пръста, разбра че това е върхът на кошмара, в който бе затънал. Измерваха се с очи няколко дълги секунди, като и двамата мислеха, че другият въплъщава най-омразното в света, но не намериха в сърцата си огъня на предишната ненавист.
— Идвам да ви изведа оттук — каза Педро Трети.
— Защо? — попита старият.
— Защото ме помоли Алба — отвърна Педро Трети.
— Вървете по дяволите — неубедено смотолеви Труеба.
— Добре де, тъкмо натам отиваме. Вие ще дойдете с мене.
Педро Трети развърза въжетата, с които пак му бяха омотали китките, за да не блъска с юмруци по вратата. Труеба извърна очи, за да не гледа осакатената ръка на другия.
— Изкарайте ме оттук, без да ме видят. Не искам журналистите да разберат — каза сенаторът.
— Ще ви изведа точно откъдето сте влезли — през главния вход — отвърна Педро Трети и закрачи.
Труеба го последва с наведена глава и зачервени очи. За първи път, откакто се помнеше, се чувствуваше сразен. Минаха през кухнята, без старецът да вдигне поглед, пресякоха цялата къща и преминаха разстоянието от господарската къща до портала към пътя, придружавани от група палави деца, които подскачаха наоколо им, и от свита мълчаливи селяни — те вървяха отзад. Бланка и Алба седяха сред карабинерите и журналистите, ядяха печено прасе с пръсти и пиеха големи глътки червено вино направо от бутилката, която се предаваше от ръка на ръка. Като видя дядо си, на Алба й домъчня — не беше го виждала толкова покрусен от смъртта на Клара. Преглътна си хапката и изтича насреща му. Прегърнаха се силно и тя му прошепна нещо на ухото. Тогава сенаторът Труеба успя да възвърне достойнството си, вдигна глава и се усмихна с предишната си надменност под светкавиците на фотоапаратите. Журналистите го снимаха как се качва на един черен автомобил със служебен номер и обществеността се питаше цели седмици какво означаваше тази клоунада, докато други, много по-сериозни събития заличиха спомена за инцидента.
Тази вечер Президента, който бе придобил навика да надлъгва безсънието с игра на шах с Хайме, между две партии отвори дума за случая и все дебнеше с хитрите си очи, скрити зад дебели очила с тъмни рамки, да открие някаква сянка от неудобство у приятеля си. Но Хайме отвърна с мълчание и продължи да нарежда фигурите на таблото.
— Бива си го стария Труеба, куражлия е — каза Президента. — Нямаше да е лошо да е на наша страна.
— Вие сте на ход, Президенте — отвърна Хайме и посочи таблото.
В следващите месеци положението много се влоши — все едно, че страната беше във война. Духовете бяха силно възбудени, особено сред жените от опозицията, които вървяха в колона по улиците и дрънчаха с празните си тенджери в знак на протест срещу липсата на продукти. Половината население се мъчеше да свали правителството, а другата половина го защитаваше, така че на никого не оставаше време да си гледа работата. Една вечер Алба се слиса, като видя, че улиците в центъра са тъмни и пусти. Сметта не беше събирана цяла седмица и сред купчините мръсотия ровеха безпризорни кучета. Стълбовете бяха облепени с печатна пропаганда, размита от зимния дъжд, и по всички възможни пространства бяха изписани лозунгите на двата лагера. Половината улични лампи бяха изпочупени с камъни, по сградите не се виждаха осветени прозорци, светлината идваше от няколкото мижави огъня, подклаждани с вестници и дъски, и на тях се грееха малки групи хора, които охраняваха министерствата, банките, канторите и стояха на смени, за да попречат бандите от крайната десница да ги завземат с щурм през нощта. Алба видя как пред една обществена сграда спря камионетка. От нея слязоха няколко младежи с бели каски, с кутии бои и с четки и положиха по стените светла боя за фон. После нарисуваха големи многоцветни гълъби, пеперуди и кървави цветя, изписаха стихове от Поета и призиви за единство на народа. Това бяха младежките бригади, които мислеха, че ще съумеят да спасят своята революция с патриотични стенописи и плакатни гълъби. Алба пристъпи към тях и им посочи стената на отсрещния тротоар. Тя беше нацапотена с червена боя и там личеше една-единствена дума, изписана с огромни букви — „Джакарта“.