После, като държеше слушалката и нервно натискаше, и отпускаше малкия бутон, който даваше възможност гласът ти да се чува или не на другия край на линията, в главата й проблесна друга идея. Помисли си: „Ще е трудно. Трябва да внимавам много, да измислям подходящите думи и да не се запъна нито за миг, но вярвам, че бих могла да го направя. Трябва да го направя.“
В този момент чу гласа на Дик Уиндифорд от другия край на линията.
Аликс пое дълбоко въздух. После силно натисна бутона и заговори:
— Госпожа Мартин е. От „Къщата на славеите“. Моля елате (отпусна бутона) утре сутринта с шест хубави телешки котлета (отново натисна бутона). Много е важно (отпусна бутона). Много благодаря, господин Хексуърти. Надявам се, не се сърдите, че ви звъня толкова късно, но тези телешки котлети са наистина (отново натисна бутона) въпрос на живот и смърт (отпусна го). Много добре. Утре сутринта (натисна го) колкото е възможно по-скоро.
Постави слушалката на вилката и извърна лице към съпруга си, дишайки тежко.
— Значи така говориш с месаря си? — попита Джералд.
— Това е женствеността — отвърна тихо Аликс.
Тя едва се сдържаше от вълнение. Не беше заподозрял нищо. Даже и да не беше разбрал, Дик щеше да дойде.
Премина във всекидневната и запали лампата. Джералд я последва.
— Изглеждаш много въодушевена сега — каза той, като я гледаше с любопитство.
— Да. Главоболието ми премина — рече Аликс.
Седна на обичайното си място и се усмихна на съпруга си, когато той се отпусна на своя стол срещу нея. Беше спасена. Беше само осем и двадесет и пет. Дик щеше да дойде преди девет часа.
— Кафето, което ми поднесе, не беше много хубаво. Стори ми се горчиво — оплака се Джералд.
— Нов вид е, взех го за проба. Няма да купувам повече, ако не ти харесва, скъпи.
Аликс взе ръкоделието си и започна да шие. Джералд прочете няколко страници от книгата си. После вдигна очи към часовника и захвърли книгата настрана.
— Осем и половина. Време е да слезем в килера и да започнем работа.
Ръкоделието се изплъзна от пръстите на Аликс.
— О, не още. Нека почакаме до девет часа.
— Не, момичето ми — осем и половина. Това е часът, който определих. Така ще можеш да си легнеш по-рано.
— Бих предпочела да почакаме до девет.
— Знаеш, че когато определя време за нещо, винаги го спазвам. Хайде, Аликс. Няма да чакам нито минута повече.
Аликс погледна нагоре към него и въпреки усилията, които полагаше, почувства, че я залива вълна от ужас. Маската беше свалена. Ръцете на Джералд трепереха, очите му блестяха възбудено, непрекъснато прокарваше език по сухите си устни. Той вече не се опитваше да скрие вълнението си.
„Вярно е, не може да чака, като луд е“ — помисли си Аликс.
Той дойде до нея и грубо я изправи на крака, хващайки рамото й.
— Хайде, момичето ми, или ще те занеса до там.
Тонът му беше весел, но се чувстваше неприкрита ярост, която я отблъскваше. С върховни усилия тя се изтръгна и треперейки, се долепи до стената. Беше безсилна. Не можеше да се измъкне, нищо не можеше да направи, а той идваше към нея.
— Сега, Аликс…
— Не! Не… — извика тя и протегна безсилно ръце, за да го отблъсне. — Джералд, спри! Трябва да ти кажа нещо, да ти призная нещо.
Той наистина спря и с любопитство попита:
— Да признаеш?
— Да, да призная. — Беше използвала думите случайно, но продължи отчаяно, опитвайки се да задържи вниманието му.
На лицето му се изписа презрение:
— Бивш любовник, предполагам — рече с насмешка той.
— Не. Нещо друго. Би го нарекъл… предполагам, би го нарекъл престъпление — каза Аликс.
И изведнъж разбра, че беше докоснала вярната струна. Отново привлече вниманието му. Прикова го. Това й даде възможност да дойде на себе си. Отново се почувства господарка на положението и тихо каза:
— По-добре седни.
Самата тя прекоси стаята и седна на стария си стол. Дори се наведе и взе ръкоделието си. Но зад привидното си спокойствие тя мислеше и съчиняваше трескаво. Историята, която се готвеше да измисли, трябваше да поддържа интереса му, докато дойде помощ.
— Казах ти — започна бавно тя, — че в продължение на петнадесет години работих като стенограф. Това не е съвсем вярно. Имаше две прекъсвания. Първото стана, когато бях на двадесет и две. Срещнах един човек, възрастен човек с малко състояние. Влюби се в мен и ми поиска ръката. Приех. Оженихме се. — Тя спря за малко. — Убедих го да застрахова живота си в моя полза.
Забеляза, че по лицето на съпруга й се изписва любопитство и с повече увереност продължи:
— По време на войната работих известно време в диспансер. Там боравех с всякакъв вид рядко използвани медикаменти и отрови. — Замислено замълча. Сега, без съмнение, напълно бе приковала вниманието му. Убиецът не може да не се интересува от убийства. Тя заложи на това и успя. Погледна скришом към часовника. Беше девет без двадесет и пет. — Има една отрова, бял прах. Щипка от нея означава смърт. Вероятно знаеш нещо за отровите?