Зададе въпроса с известно вълнение. Ако той знаеше, трябваше да бъде внимателна.
— Не. Знам много малко за тях — каза Джералд.
Тя си пое дъх с облекчение.
— Чувал си сигурно за хиосцианин? Това е медикамент, който действа като отрова, но е съвсем невъзможно да бъде открит. Всеки лекар би издал акт за сърдечен удар. Откраднах малко от него и го задържах у себе си. — Тя направи пауза, събирайки сили.
— Продължавай — подкани я Джералд.
— Не. Страх ме е. Не мога да ти кажа. Друг път.
— Сега. Искам да чуя — рече нетърпеливо той.
— Бяхме женени от месец. Бях много добра към възрастния си съпруг, много мила и всеотдайна. Той ме хвалеше на всички съседи. Всички знаеха колко предана съпруга съм. Всяка вечер правех кафето сама. Веднъж, когато бяхме само двамата, сложих една щипка от смъртоносния алкалоид в чашата му…
Аликс замълча и внимателно вдяна нов конец в иглата си. Тя, която не беше играла театър никога в живота си, в момента съперничеше на най-добрата актриса в света. Бе се вживяла в ролята на хладнокръвна отровителка.
— Бях много спокойна. Седях и го наблюдавах. По едно време се задъха леко и помоли да отворя прозореца. Направих го. После каза, че не може да мръдне от стола си. Тогава умря.
Тя спря и се усмихна. Беше девет без петнадесет. Със сигурност ще дойдат скоро. Джералд попита:
— Каква беше сумата от застраховката?
— Около две хиляди лири. Спекулирах с тях и ги изгубих. Започнах отново чиновническа работа. Но нямах никакво намерение да работя дълго. После срещнах друг мъж. Когато започнах отново работа, си върнах моминското име. Той не знаеше, че преди съм била омъжена. Беше по-млад, доста хубав и състоятелен. Оженихме се скромно в Съсекс. Не желаеше да застрахова живота си, но, разбира се, направи завещание в моя полза. Обичаше сама да му правя кафето, точно като и първия ми съпруг.
Аликс се усмихна замислено и простичко добави:
— Правя много хубаво кафе.
После продължи:
— Имах някои приятели в селото, където живеехме. Много им беше мъчно за мен, когато една вечер моят съпруг почина внезапно от сърдечна недостатъчност. Лекарят не ми хареса много. Не мисля, че ме подозираше, но наистина беше много изненадан от неочакваната смърт на съпруга ми. Не знам защо се върнах отново в офиса. По навик, предполагам. Вторият ми съпруг ми остави около четири хиляди лири. Този път не спекулирах с тях. Инвестирах ги. После, виждаш ли…
Но съпругът й я прекъсна. Лицето на Джералд Мартин се бе зачервило и той почти задушавайки се, я посочи с треперещия си показалец.
— Кафето… Боже! Кафето!
Тя се вторачи в него.
— Сега разбирам защо беше горчиво. По дяволите! Ти отново си започнала своите трикове.
Ръцете му се вкопчиха в облегалката на стола. Беше готов да скочи към нея.
— Отровила си ме.
Аликс се беше отдалечила към камината. Ужасена, тя понечи да отрече, но после спря. В следващия миг той щеше да се хвърли върху нея. Тя събра всичките си сили. Спокойно и властно срещна погледа му и каза:
— Да. Отрових те. Отровата вече действа. Сега не можеш да мръднеш от стола си, не можеш да мръднеш…
Ако можеше да го задържи там поне за няколко минути…
А! Какво беше това? Шум от стъпки по пътя. Скърцане на портата. После стъпки по пътеката отвън. Външната врата се отваря.
— Не можеш да мръднеш — повтори тя.
После се промъкна покрай него и бързо избяга от стаята, припадайки в ръцете на Дик Уиндифорд.
— Боже мой, Аликс! — извика той.
После се обърна към мъжа — висока, стройна фигура в полицейска униформа, който беше с него.
— Идете да видите какво става в онази стая.
Той постави Аликс внимателно на една кушетка, надвеси се над нея и промърмори:
— Малкото ми момиче. Бедното ми малко момиче. Какво са ти направили?
Клепачите й помръднаха и устните промълвиха само името му.
Дик се върна към действителността, когато полицаят го докосна по рамото.
— В стаята няма нищо, господине, освен един мъж, който седи на стол. Изглежда така, сякаш е бил много изплашен от нещо и…
— Да?
— Ами, господине, той е мъртъв.
Стреснаха се, когато чуха гласа на Аликс. Говореше като насън, с все още затворени очи:
— И тогава — каза тя, сякаш цитираше нещо — умря…