Дашиъл Хамет
Къщата на Търк Стрийт
Казаха ми, че мъжът, когото издирвам, живее между две преки на Търк Стрийт, но информаторът ми не знаеше номера на къщата. Затова онзи късен дъждовен следобед обикалях там, звънях на всички врати и повтарях една и съща измислена история, която гласеше горе-долу следното:
— Аз съм от адвокатска кантора „Уелингтън и Бъркли“. Наша клиентка — възрастна жена — е била изхвърлена миналата седмица от задната платформа на трамвая и доста е пострадала. Сред очевидците е бил и младеж, чието име не знаем. Разбрахме само, че живее в този квартал.
После описвах подробно мъжа, който ми трябваше, и питах:
— Познавате ли някого, който да изглежда така?
От едната страна на улицата всички отговори бяха „не“, „не“, „не“.
Прекосих улицата и тръгнах наред по къщите отсреща.
На първата врата — ядец. На втората — също. Третата. Четвъртата. Петата.
На първото позвъняване не ми отвориха. Изчаках малко и пак натиснах звънеца. Тъкмо бях решил, че няма никой, и се канех да си тръгна, когато дръжката се завъртя бавно и на прага се появи дребничка старица. Едва се държеше на крака, в ръката си стискаше плетка, а отслабналите й очи блещукаха мило иззад очилата с позлатени рамки. Върху черната рокля носеше колосана престилка.
— Добър вечер — поздрави ме тя приветливо с тънък глас. — Надявам се, не сте се притеснили, загдето ви оставих да чакате. Винаги първо поглеждам кой е, преди да отворя, нали знаете — бабешки страхове.
— Съжалявам, че по това време… — заизвинявах се — но…
— Моля, влезте.
— Не, няма нужда. Искам само да разбера нещо. Едва ли ще ни отнеме много време.
— Предпочитам да влезете — рече тя с престорена строгост. — Чаят ми изстива.
Тя пое подгизналата ми шапка и палтото и ме поведе през тесен коридор до сумрачна стая, където един мъж се изправи да ни посрещне, щом се появихме. Той също беше възрастен, но здравеняк, с тънка побеляла брада, която стигаше до бялата му жилетка, твърдо колосана като престилката на старицата.
— Томас — рече му тя, — това е господин…
— Трейси — подсказах й аз.
С това име се представих и на другите от квартала, с които разговарях, но едва не се изчервих като ученичка, когато го изрекох пред тези две същества — стана ми някак тъпо, чети лъжа.
Фамилията им бе Куеър и бяха много мила двойка. Тя се обръщаше към него винаги на име, като го преобръщаше в устата, сякаш е бонбон. Той не пропускаше да я нарече „скъпа“ и от време на време оправяше възглавничката, с която тя бе подпряла крехкия си гръб.
Преди да успея да задам какъвто и да е въпрос, трябваше да изпия с тях чаша чай и да опитам от курабийките. Когато разказах как възрастната жена се изтърколила от трамвая, госпожа Куеър зацъка с език. Старецът измърмори в брадата си, че било „срамота“, и ме почерпи с дебела пура.
Приключих с измислената история и описах човека, който ми трябваше.
— Томас — обади се госпожа Куеър, — не е ли това младежът от къщата с оградата, онзи, дето все изглежда много угрижен?
Дядото почеса бялата си брада и се замисли.
— Но, скъпа — проговори накрая, — той не беше ли с тъмна коса?
Съпругата му засия.
— Томас е мнооого наблюдателен — похвали го тя. — Съвсем забравих, онзи младеж наистина е с тъмна коса, така че не може да е той.
После старецът спомена за някого, който живеел една пряка по-надолу. Обсъждаха го доста време, преди да стигнат до извода, че бил прекалено висок, пък и на повече години. Госпожа Куеър предложи друг. Огледаха го от всички страни и го зачеркнаха. После пак Томас предложи кандидат, но и той отпадна. Продължиха да си бъбрят.
Навън съвсем се стъмни. Господин Куеър запали лампион на висока стойка, който хвърляше мека светлина върху нас, а останалата част от стаята тънеше в мрак. Стаята бе голяма, с тежки завеси на прозорците и масивни мебели, тапицирани с конски косъм и надживели вече едно поколение. Не очаквах да науча нещо от двамата старци, но ми беше приятно, а и пурата си я биваше. Привърших я и стана време да си ходя.
Нещо хладно опря в голия ми врат.
— Стани!
Не станах, защото не можех. Бях парализиран. Седях и мигах на парцали срещу Куеърови.
Гледах ги и не можех да повярвам, че във врата ме ръчка нещо студено и че някой ми нарежда с груб глас да стана. Умът ми не го побираше!
Госпожа Куеър си седеше изправена на възглавниците, очите й проблясваха все така дружелюбно зад очилата. Старецът продължаваше да глади брадата си, подръпваше от пурата и бавно изпускаше дима през ноздрите.
Можеха да продължат да обсъждат кой от квартала е младежът, когото търсех. Никаква промяна. Сигурно съм задрямал и сънувах.