За миг се изкуших да хукна презглава навън, но бързо избих тая мисъл от главата си. Щеше да е глупост, и то огромна. Сетих се за ценните книжа под мишницата ми. Те трябваше да станат моето оръжие. А за да ми влязат в работа, налагаше се да ги скрия.
Излязох от тъмното и се качих по стълбите. Уличното осветление бе достатъчно, за да се ориентирам на горния етаж. Обикалях стаите и търсех скривалище за пачките. Но един прозорец се захлопна от течението на отворена врата някъде долу, а аз все още ги държех в ръцете си.
Не ми оставаше нищо друго, освен да ги изхвърля навън, пък, каквото сабя покаже. Сграбчих една възглавница от леглото, разкопчах бялата калъфка и напъхах книжата вътре. Надвесих се през отворения прозорец и се вторачих долу в тъмното, за да избера по-скрито място. Възглавницата трябваше да падне някъде без много шум.
Докато се озъртах, открих идеално скривалище. Прозорецът гледаше към тясно дворче, от другата страна, на което имаше къща, подобна на тази, в която се намирах. Тя бе също толкова висока, с гладък ламаринен покрив, наклонен в обратната посока. Разстоянието не беше голямо и лесно можех да хвърля възглавницата на него. Така и сторих. Вързопът прескочи ръба на покрива и тупна глухо върху ламарината.
После запалих всички лампи в стаята, засмуках цигара (като всички мъже и аз обичам да се надувам от време на време) и седнах на леглото в очакване да ме заловят. Можех да подхвана игра на котка и мишка с преследвачите си и дори да ги сгащя някъде на тъмно в къщата. На най-вероятно щях да отнеса някой куршум. А хич не обичам да ме стрелят.
Намери ме мадамата.
Приближи бавно по коридора с автоматични пистолети в двете ръце, изчака малко пред вратата и после се втурна вътре като хала. Щом ме видя да седя кротко на леглото, очите й се впиха укорително в мен, сякаш бях направил голяма беля. Сигурно се беше надявала, че ще й дам повод да постреля по мен.
— Спипах го, Тай! — провикна се тя и китаецът веднага се качи при нас.
— Какво направи Хук с книжата? — попита ме той, без да губи време във формалности.
Пуснах една широка усмивка и реших да цакам направо с асото.
— Защо не попиташ тази хубавица до теб?
Лицето му дори не трепна, но ми се стори, че тантурестото тяло се изпъна в модния британски костюм.
Това беше насърчителен признак и продължих да лъжа на дребно, колкото да разбъркам нещата.
— Не ти ли е идвало наум, че двамата се чудеха как да те разкарат?
— Гаден лъжец! — изкрещя момичето и се втурна към мен.
Тай й препречи пътя с ръка. Неговите безизразни черни очи сякаш гледаха през нея, лицето му бавно побледняваше. Тя наистина въртеше китаеца на малкия си пръст, ала той не бе съвсем безопасна играчка.
— Значи така стоят нещата? — рече бавно Тай, отбелязвайки новината по-скоро за самия себе си.
После се обърна към мен:
— Къде скриха пачките?
Тя се лепна за него и заговори толкова бързо, че думите можеха да я задавят:
— Ще ти кажа истината, Тай, и Бог да ми е на помощ! Аз подмених книжата в чантата. Исках да се измъкна и от двама ви. Пъхнах ги под кушетката долу, но сега ги няма. Господ ми е свидетел!
На него много му се искаше да й повярва. В думите й имаше много искреност. Пък и ясно беше, че толкова влюбен мъж е готов да прости измамата с акциите, но не и заговор зад гърба му с другиго. Трябваше пак да се намеся бързо.
— Донякъде е точно така — рекох. — Тя наистина бутна пачките под кушетката, но и Хук имаше пръст в тая работа. Двамата се наговориха, докато ти беше тук, горе. Той трябваше да те предизвика да се сбиете, а тя през това време да подмени книжата. Ако не си забравил, това и направиха.
Хвана се! Тя пак понечи да се нахвърли върху ми, но Тай заби дулото на автоматичния си пистолет в ребрата й и това отряза проклятията, които се готвеше да изсипе срещу мен.
— Ще прибера пистолетите ти, Елвира — рече той и го стори начаса. — Къде са книжата сега? — попита ме той.
Аз се ухилих.
— С теб не играем комбина. Противници сме.
— Не обичам насилието — проговори той бавно. — Пък и ми изглеждаш разумен мъж. Какво ще кажеш да направим сделка, приятелю?
— Дай да видим какво предлагаш — съгласих се.
— С удоволствие. За да сме наясно в пазарлъка, да предположим, че си скрил книжата някъде, където никой друг не може да ги открие. В същото време обаче ти си ми в ръцете, нали така?
— Доста разумно — насърчих го. — Карай нататък.
— Тогава положението се закучва, както казват картоиграчите. Никой от нас няма предимство. Ти си детектив и искаш да ни спипаш, но всъщност ние те хванахме. Ние сме крадци и си искаме книжата, но те по стечение на обстоятелствата са у теб. Срещу книжата ти предлагам мацката. Струва ми се, че е справедливо предложение. Аз получавам хартийките и възможност да изчезна. Ти си вписваш червена точка в работното досие. Пречукал си Хук. Спипал си нея. Остава само отново да ме намериш с книжата, което ще е жива загуба на време. Но, така или иначе, превръщаш една загуба в половин победа с чудесна възможност за пълна. Е?