— Жестоко джудже! — извика той.
Момичето отново започна да върти чантата.
— Стига толкова, миличко.
— Но той е необикновен — каза Санди задъхано, продължавайки да се смее.
— Винаги ли се държи така? — Дона попита Джуд.
— Запознах се с него едва снощи.
— Наистина ли?
— Джаджмънт никога не лъже — каза Лари.
Качиха се в крайслера на Джуд и Лари започна да го упътва как да стигнат до крайбрежната улица покрай бензиностанцията „Шеврон“, покрай „Ресторанта на Сара“ и надолу, през още две пресечки с магазини. От лявата страна, пред тях, се изпречи „Къщата на Звяра“. Разговорите и смеховете внезапно секнаха, но никой не спомена къщата.
Лари пръв наруши тишината.
— Свий вдясно — по онзи черен път.
Джуд зави.
— Тук ли живее майката на Аксел? — попита Санди, сочейки към тухлената къща.
— Да — каза Дона.
Джуд погледна към тухлената къща отляво и видя, че е без прозорци.
— Странно — промърмори той.
— Наистина — каза Лари и попита Дона: — Откъде познаваш Аксел?
— Той ни докара снощи в града?
— Странна птица е.
— Той е със забавено развитие — обясни Санди.
— Естествено, с майка като Маги Куч…
— Какво?
— Майката на Аксел е Маги Куч, собственицата на „Къщата на Звяра“, екскурзоводката на обиколките.
— Така ли?
— Да.
— Омъжила ли се е повторно след убийствата? — попита Дона.
— Карай вдясно, Джадж. Не, но е имала връзки. В града се предполага, че Уик Хапсън е бащата на Аксел. Той работи за Маги от самото начало и живеят заедно.
— Мъжът, който продава билети на касата? — попита Дона.
— Точно така.
— Приятно семейство — каза Джуд. — Къщата няма прозорци.
— Наистина няма.
— Как така? — попита Санди.
— За да не може Звярът да влезе вътре, разбира се.
— Това е ужасно — Санди, като че ли съжаляваше, че въобще е попитала.
Черният път се разширяваше и свършваше.
— А, стигнахме! Паркирай някъде, Джадж. Той обърна колата с предницата навън и я паркира отстрани на пътя.
— Страхотно ще ви хареса този плаж — каза Лари, докато излизаше.
Преди да отвори вратата, Джуд разгледа Дона. Както беше предположил, под ризата си тя носеше бански костюм или поне долната му част. Синята лъскава материя блесна в очите му, когато тя се наведе, за да слезе от колата.
Той се присъедини към другите, които го чакаха отвън. Вятърът вееше приятно и разпръскваше горещината като свежа струя.
— Тръгваме ли? — Лари попита Дона.
— Готови ли сме? — обърна се тя към Джуд.
— Аз съм готов. Ти готова ли си, Санди?
— Всички сте толкова смешни.
Вървяха в колона по един по тесния проход, който се спускаше под остър ъгъл между две пясъчни дюни. Джуд присви очи от вятъра. Той свиреше в ушите му и довяваше само най-силните думи на Лари, който разказваше някакъв детски спомен.
Проходът направи завой и изведнъж пред тях се разкри океанът. Върху неспокойната синя повърхност имаше пяна, която образуваше редици от бели шапчици. Вълните се разбиваха в скалист нос. От тази страна на носа вълните се миеха спокойно в пясъчната ивица. Джуд не виждаше никого на плажа.
— А, великолепно! — извика Лари, като разпери ръце и пое дълбоко въздух. — Който последен стигне до плажа, е глупак!
Той се затича. Санди го последва.
Джуд се обърна към Дона.
— Няма ли да участваш в състезанието?
— Не.
Вятърът развяваше кичури коса по лицето й. Джуд ги отмести с ръка. Не можеше да отдели очите си от нейните.
— Обзалагам се, че знам защо — каза той.
— Защо?
— Страхуваш се, че ще те победя.
— Дали това е причината? — очите й светеха развеселени, но сериозни, като че ли не би си позволила да се подведе от неговите закачки.
— Така е — каза той.
— Наистина ли се казваш Джаджмънт?
— Наистина.
— Искам да останем насаме, Джаджмънт.
Той постави ръце на раменете й. Привлече я към себе си. Усети как тялото й се притиска в неговото, как ръцете й нежно докосват гърба му, как влажните й устни леко се разтварят.
— Не сме сами — каза тя след малко.