Пристигна на адреса на Карън за по-малко от десет минути. Очакваше, че ще разпознае къщата, но когато стигна, не видя нищо познато. Провери отново адреса. След това си спомни, че Карън и Боб се бяха преместили малко преди процеса. Това беше къщата.
Паркира отпред. Погледна часовника на ръката си — часовника на Марв. Беше почти два и половина.
Кварталът изглеждаше много тих. Огледа се на всички страни и тръгна към входа. През четири къщи отдясно някакъв японец, градинар, подрязваше храстите. Отляво, през една къща, на тревата лежеше котка, която дебнеше нещо. Рой не обърна внимание какъв е дивечът. Той си имаше свой дивеч.
Натисна звънеца и се ухили. Почака и пак звънна. Накрая реши, че няма никой.
Сви покрай къщата, изкачи две стъпала от задния ъгъл и внезапно спря.
Ето къде била. Може би не самата Карън, но някаква жена лежеше в шезлонг и слушаше музика от транзистора. Шезлонгът гледаше на другата страна, така че гърбът пречеше на Рой да види кой седи в него. Виждаше само стройните, почернели крака, лявата ръка и върха на шапката й. Бяла шапка, като моряшка.
Рой огледа двора. От двете страни и задната част беше ограден с високи храсти. Красиво и уединено. Наведе се ниско, повдигна крачола си и измъкна ножа.
Приближи се тихо и надникна в шезлонга. Жената беше по бял бански костюм, със смъкнати презрамки на горнището. Кожата й лъщеше от плажното масло. Дясната й ръка, която държеше сгънато списание, беше изнесена встрани от шезлонга, за да не хвърля сянка върху корема й.
Ръката й направи рязко движение и изпусна списанието, когато Рой й запуши устата.
Той притисна върха на ножа в гърлото й.
— Само един звук и ще те разпоря.
Тя се опита да каже нещо през ръката му.
— Млъкни. Ще си махна ръката, а ти няма да гъкнеш. Ясно ли ти е?
Главата й кимна.
Рой пусна устата, хвърли моряшката шапка от главата и хвана здраво тъмната й коса.
— Сега стани.
Помогна й, като я дърпаше за косата. Когато се изправи, той обърна главата й. Загорялото лице беше на Карън, разбира се! Беше сигурен, дори през слънчевите очила.
— Нито гък! — каза той.
Отведе я до задната врата.
— Отваряй! — заповяда той.
Карън отвори. Влязоха в кухнята. След слънчевата светлина на двора, тук изглеждаше много тъмно, но Рой нямаше свободна ръка, с която да свали слънчевите си очила.
— Трябва ми въже — каза той. — Къде го държите?
— Това означава ли, че вече мога да говоря.
— Къде има въже?
— Нямаме.
Той натисна острието.
— Моли се да имате. Казвай, къде е?
— Не… — тя изохка, защото я дръпна за косата. — Мисля, че е при палатката и спалните чували.
— Покажи ми ги! — той свали ножа от гърлото й, но продължаваше да го държи съвсем близо, с ръка подпряна на рамото й. — Размърдай се!
Излязоха от кухнята и свиха вляво по коридора. Минаха покрай няколко затворени врати — вероятно килери и гардероби. След това банята. Влязоха през една врата вдясно. Стаята представляваше кабинет с много книги, разхвърляно бюро и люлеещ се стол.
— Имате ли деца?
— Не.
— Колко жалко.
Тя спря до една врата, близо до стола.
— Там, вътре — каза тя.
— Отвори я.
Тя отвори вратата. В килера нямаше нищо друго, освен принадлежностите за къмпинг: два спални чувала висяха на закачалките, на пода имаше туристически обувки, до стените бяха облегнати раници. На една кука висеше бастун с метален накрайник. До него имаше две меки филцови шапки. Изправени до раниците, стояха грижливо подредени жълти надуваеми дюшеци. На рафта лежеше дълга червена торба, вероятно това беше палатката. На закачалка висяха спортни дрехи: дъждобрани, фланели, чифт сухи кожени панталони.
— Къде е въжето?
— В раниците.
Той й пусна косата. Отмести ножа от гърлото и го опря в голия й гръб.
— Вземи го.
Тя влезе в килера и клекна. Повдигна червения капак на едната раница. Пъхна ръката си вътре и започна да тършува. Извади набито ново твърдо въже за простор.
— Няма ли още? — той взе въжето от нея и го хвърли зад себе си.
— Това не ти ли стига?
— Провери в другата раница.
Тя посегна към другата, без да затвори първата. Докато отваряше капака, ръката й изведнъж замръзна.