Огледа околността с фенера. Навсякъде около поляната имаше дървета и започваше гората. В нея всичко беше тъмно и спокойно.
Беше чудесно.
Свали раницата и я отвори. Най-отгоре беше гумираното платнище. Постла го. След това извади синя торба, развърза я и измъкна спалния чувал на Боб. Постла го върху платнището.
Трябваше да взема и един от гумените дюшеци, помисли си той. Само ако се бях сетил.
Влезе в гората и събра дърва за огъня. Взе сухи съчки и ги донесе до кръга с камъни. После намери паднали клони и направи голям куп. Изхвърли изгорелите консерви в гората.
С тоалетна хартия запали огън. Сложи съчките. Огънят се разпалваше, пукаше и хвърляше искри. Пламъците грееха ръцете му и хвърляха подвижни сенки върху поляната. Прибави още големи клони.
— Сега вече огънят е истински — промърмори си той.
Три хубави пожара за един ден. Набираше опит.
Застана над огъня и наблюдаваше как подскачат пламъците и как се извиват. Чувстваше топлината с предната част на тялото си. След това отстъпи назад и се отдалечи от горещината. Взе фенера.
От време на време, докато се придвижваше обратно през гъстата гора, поглеждаше през рамо. Дълго време продължаваше да вижда огъня, ярката му светлина трептеше върху листата над поляната. Когато стигна до склона над колата, от огъня вече не се виждаше нищо.
Бавно и внимателно се спусна до колата. От предната седалка взе плика от Макдоналдс. След това отиде до багажника. Отключи го. Капакът се вдигна.
Джони премигна. Светлината я заслепи в очите. Лежеше на една страна, покрита с карирано одеяло.
— Гладна ли си? — попита Рой.
— Не — каза тя намусено.
Всеки път, когато отваряше багажника — веднъж на няколко часа, след като напуснаха Санта Моника, — тя нито помръдваше, нито му казваше нещо. Всъщност не беше промълвила нито дума от последната нощ в банята.
— Значи не си си глътнала езика — той дръпна одеялото.
Джони се опита да го задържи, но не успя. Измъкна се от ръцете й.
Тя се сви още повече.
— Излизай оттам — каза Рой.
— Няма.
— Ставай или ще те ударя!
— Няма.
Той пъхна ръката си под плисираната пола и я ощипа по бедрото. Тя започна да плаче.
— Какво ти казах? Ставай, излизай веднага оттам!
Тя изпълзя на „четири крака“, изскочи от багажника и се снижи на земята.
Рой затвори капака. Взе ръката на момичето.
— Ще си направим един хубав пикник!
Той се изкачи по склона, като теглеше Джони зад себе си. Момичето се дърпаше и ревеше. Ниската растителност разраняваше голите й крака.
— Искаш ли да те взема на ръце?
— Не.
— Ще те нося на конче и храстите няма да те драскат.
— Не искам. Ти си лош.
— Не съм лош.
— Лош си. Знам какво направи.
— Нищо не съм направил.
— Ти…
— Какво?
— Ти… — и изведнъж тя нададе силен рев като бебе. — Уааааа!
— По дяволите! — Рой изруга.
Шумни хлипания прекъсваха от време на време монотонното ридание, но след това продължаваше отново. Нямаше изгледи да спре, докато Рой не я зашлеви по бузата с опакото на ръката. Ударът прекрати рева. Вече се чуваха само задавени вопли.
— Сядай! — заповяда Рой, когато стигнаха до поляната.
Джони се хвърли върху спалния чувал и притисна коленете си в гърдите. Залюля се напред-назад върху дупето и продължи да подсмърча.
Рой начупи пръчки в коляното си и стъкми огъня. Когато се разгоря, седна до Джони.
— Много е хубав, нали?
— Не.
— Била ли си някога на къмпинг?
Тя поклати глава.
— Знаеш ли какво имам тук? — той повдигна белия плик от Макдоналдс пред лицето й.
Тя бързо се извърна, но Рой успя в последния момент да види глада в очите й. Той помириса плика. Мирисът на пържени картофки беше много силен. Бръкна вътре, докосна картофките и извади един.
— Виж какво държа — каза той.
Той го вдигна високо и го размаха.
— Целият е твой. Отвори си устата!
Тя стисна устни и поклати глава.
— Както искаш — Рой отметна глава назад, отвори широко уста и го пусна вътре. Беше много солен.