— Хайде да тръгнем насам.
Тръгнаха на юг по крайбрежната улица.
— Кога ще е готова колата?
— Не се знае.
— Аха — Санди сбърчи нос.
Когато отново го отпусна, огромните й слънчеви очила се плъзнаха надолу. Намести ги с показалеца си.
— Човекът в гаража не можа да ми каже кога ще е готова. Но имам чувството, че и утре ще бъдем тук.
— Ако татко не ни пипне преди това.
Споменаването му сепна Дона. Сега, когато срещна Джуд, незнайно как съзнанието й изтласка бившия й съпруг в един тъмен ъгъл и го забрави.
— Той не знае къде сме.
— Но леля Карън знае.
— Хайде да се обадим на леля ти — Дона се огледа и видя една телефонна будка на ъгъла на бензиностанцията Шеврон, от която току-що си бяха тръгнали. Върнаха се обратно. — Колко струва чипсът?
— Трийсет и пет цента.
Тя подаде на Санди един долар.
— Продавачът ще ти върне.
— Ти искаш ли нещо?
— Не, благодаря. Ти върви.
Видя как дъщеря й тръгна, а тя влезе в телефонната будка.
Монетите издрънкаха в апарата. Набра централата. Поиска разговорът да бъде за сметка на домашния й телефонен номер. Когато я свързаха, чу телефонът на сестра й да звъни. След второто позвъняване някой вдигна слушалката. Дона очакваше да чуе гласа на Карън, но отсреща мълчаха.
— Ало? — каза тя накрая.
— Да.
— Боб? — попита тя, въпреки че гласът не приличаше на неговия. — Боб, ти ли си?
— Кой се обажда?
— А вие кой сте?
— Сержант Морис Уо от полицията на Санта Моника.
— Господи!
— За какво търсите госпожа Марстън?
— Аз просто… тя е моя сестра. Нещо случило ли се е с нея?
— От къде се обаждате, моля?
„Как да съм сигурна, че си полицай?“ — каза си тя, а после си отговори: „Няма как“.
— Обаждам се от Тъксън.
— Така.
Представи си го как затваря, обръща се към Рой и се ухилва, защото толкова лесно е разбрал каквото иска. Но той не затвори.
— Извинете, как се казвате?
— Дона Хейс.
— Така. А кой е адресът и телефонният ви номер?
— Какво се е случило с Карън?
— Моля, сестра ви има ли роднини в района на Лос Анджелис?
— По дяволите!
— И така, госпожо Хейс, много съжалявам, но сестра ви е починала.
Починала?
— Тя и съпругът й Робърт Марстън са починали снощи. Така че, ако имате някакви близки…
— Родителите ни — тя беше онемяла. — Джон и Айрин Бликс.
— Бликс. Добре, госпожо Хейс, бихте ли ми каза ли къде живеят?
Тя продиктува адреса и телефонния номер.
— Така.
— Убити ли са?
— Да, убити.
— Знам кой го е направил.
— Така ли?
— Какво значи „така ли“? По дяволите, та аз наистина знам кой ги е убил.
— Добре. Бихте ли ми казали.
— Това е бившият ми съпруг. Казва се Рой Хейс. Вчера е освободен — имам предвид в събота. По някое време в събота.
— Така. От къде е освободен?
— От затвора Сан Куентин.
— Така.
— Лежа шест години, защото изнасили дъщеря ни.
— Така.
— Той е убил Карън, за да разбере къде съм аз.
— А тя знаеше ли?
— Да, знаеше.
— Така, значи вие сте в опасност. Опишете, ако обичате вашия Рой Хейс.
Докато обясняваше на полицая как изглежда бившият й съпруг, видя, че Санди се връща с пликче чипс. То беше отворено. Санди вадеше чипса един по един и ги мушкаше в устата си на една страна.
— Значи той е с кола.
— До, но не знам каква. Може би е взел една от колите на Карън. Имат жълт фолксваген и бял понтиак Гран при.
— Така, от коя година са?
— Не знам.
Тя погледна към дъщеря си, която дъвчеше чипс пред будката. Дона се обърна настрана и заплака.
— Моля ви госпожо Хейс. Колите нови ли са?
— Фолксвагенът е от 1977. За другата не знам. Може би ’72 или ’73.
— Така. Много добре, госпожо Хейс. Много добре. Обадете се на полицията в Тъксън и съобщете в какво положение се намирате. Може би ще ви придружат до летището.
— Летището ли?
— Така. Не бива да оставяте родителите си сами да преживеят трагедията.