— Да. Прав сте. Ще отида при тях колкото се може по-скоро.
— Така.
— Благодаря ви, господин Уо.
Тя затвори телефона. Санди почука по пластмасовата стена на будката. Дона не й обърна внимание, а започна да търси в чантата си монети. Намери ги и отново се обади.
— Полицейското управление на Санта Моника — каза женски глас. — Офицер Блиъри слуша. С какво мога да ви помогна.
— Имате ли полицай на име Морис Уо?
— Един момент, моля.
Дона чу телефонен звън. Някой вдигна слушалката.
— Отдел „Убийства“. Инспектор Харис слуша.
— Имате ли полицай на име Морис Уо?
— В момента не е тук. Мога ли аз да помогна?
— Говорех по телефона с един човек — тя подсмръкна и потърка с ръка носа си. — Той твърди, че е сержант Морис Уо. Просто исках да проверя дали наистина е полицай.
— И?
2
След един кратък разговор, в който през сълзи съобщи на родителите си тъжната вест, тя остави слушалката и излезе от будката.
— Да се връщаме в мотела.
— Какво е станало? — викаше Санди. — Кажи ми!
— Леля ти Карън и чичо ти Боб са убити.
— Не е вярно!
— Току-що говорих с полицая, миличко.
— Не!
— Хайде, да тръгваме към мотела. Момиченцето се хвърли върху Дона, прегърна я силно и заплака.
Петнадесета глава
1
Когато Джуд слезе от колата, видя Дона да седи на стълбата пред бунгалото. Веднага разбра, че нещо не е наред. Тръгна към нея. Тя го видя и се изправи. Той я прегърна. Дона заплака тихо, безмълвно. Чувстваше как гърбът й потръпва под ръцете му. Джуд я погали по главата. Усети мократа й буза върху лицето си. Стояха така дълго време.
След това Дона вдигна поглед към него. Подсмръкна, извинително се усмихна и избърса лицето си с ръкава на блузата.
— Благодаря ти.
— Добре ли си вече?
Тя кимна и стисна устни.
— Искаш ли да се поразходим? — попита тя.
— Знам едно място. Но трябва да отидем с колата.
— Преди да тръгнем, трябва да платя за тази вечер.
— Добра идея. И аз трябва да сторя същото.
Двамата отидоха до рецепцията. Платиха и се върнаха при колата на Джуд.
— Къде е Санди?
— Спи.
— Май често прави това, а?
— Добър начин да оцелееш.
— Тя добре ли се чувства?
— Не. Мисля, че не.
Качиха се в крайслера и Джуд подкара по крайбрежната улица.
— Днес сутринта видяхме колата ти в града — каза Дона.
Явно искаше да смени темата.
— Пак отидох в „Къщата на Звяра“.
— Да не би пак да са я отворили за посетители. Мислех, че полицията…
— Тя нищо не знае за убийството. Трупът беше изчезнал, а също и кръвта. Изглежда някой добре е почистил.
— Чистници — Дона срещна погледа му и се усмихна. — Това е работа на Аксел. Той почиства къщата.
— Аксел е затънал в тая история до гуша. Също и майка му. Всички. Това е работа на семейството. От време на време убиват някого, за да привлекат посетители.
— Но ако тялото е изчезнало…
— Изглежда са се подплашили, защото това убийство става много скоро след другите две. Толкова са неспокойни, а се държат така, сякаш нищо не е станало.
— Защо са я убили? Казах „те“. Накара ме да ти повярвам. Защо са я убили, след като не искат никой да научи за това?
— Тя щеше да подпали къщата.
— Да, това е сериозен мотив. Какво смяташ да правиш? Ще се опиташ ли да откриеш тялото й?
— Това няма да ни е от полза. Трябва да намерим мъжа, които се крие в маймунския костюм.
— И после?
— Ако трябва, ще го убия.
— Смяташ да го убиеш, така ли?
— Едва ли ще имам някакъв друг избор.
Докато минаваха покрай „Къщата на Звяра“, замълчаха. След като завиха зад ъгъла, Дона се обади.
— Много ли хора си убил?
— Да.
— Мислиш ли… често за това?
Той я погледна, след това се насочи към бордюра и спря.
— Питаш дали съвестта ми е гузна?
— Може и така да се каже.
— Не съм убил никого, който да не си го е заслужил.
— Кой решава това.