— Аз. Аз го осъждам и екзекутирам.
— Как успяваш?
— Чувам гласове.
Тя се усмихна.
— Говоря сериозно.
— Аз също. Чувам един глас. Обикновено моят. Той ми казва: „По-добре пречукай това копеле, преди то да те пречука.“
— Ужасен си.
Джуд тихо се разсмя. След това усети как нещо студено, вътре в него, го стисна. Преглътна.
— Понякога чувам гласовете на мъртвите. Хора, които не познавам. Виждал съм само снимките им във вестниците, или на живо. Те ми казват: „Щях да съм още жив, ако оня кучи син не ми беше светил маслото.“ След това поглеждам към живите и те ми казват: „Оня тип утре ще ме убие.“ Аз го осъждам и след това, ако мога, го екзекутирам. Мисля че по този начин отмъщавам за мъртвите и спасявам нечий живот. Може би звучи ужасно, но съвестта ми е съвсем спокойна.
— Убиваш ли за пари?
— Ако е някой, когото искам да убия, винаги се намира човек, готов да ми плати за това.
Излязоха от колата. Джуд хвана Дона за ръката и двамата пресякоха улицата.
— Искаш ли да ти покажа как е станало.
— Нямам нищо против.
Влязоха в гората. Джуд вървеше напред и търсеше пролуки сред гъсто обраслите борове и непроходимите места, осеяни с камъни и паднали дървета. Спря на два пъти, за да може Дона да си почине.
— Не ми каза, че е пълно с толкова непредвидени препятствия.
Последните няколко метра бяха стръмни и Джуд се обърна да види Дона. На лицето й беше изписана решителност. Тя избърса с опакото на ръката капка пот от върха на носа си. Влажни кичури бяха залепнали за челото й.
— Почти стигнахме — каза той. Подаде й ръка. Изтегли я върху един изсъхнал пън. След това и двамата скочиха на земята. — Успяхме.
Вървяха безпрепятствено по равното било на хълма и стигнаха до една ветровита поляна.
Дона се протегна и разпери ръце.
— О, вятърът е толкова приятен.
— Почакай ме тук. Трябва да си прибера някои неща.
— Значи затова дойдохме тук?
Отиде с Джуд до края на поляната. Той посочи надолу към скалите.
— Оставих част от екипировката си при тези камъни.
— Там ли стоеше снощи?
— Да, на това място.
Двамата се спуснаха по склона. След това се изкачиха по камъните до върха на възвишението, откъдето се виждаше задната страна на „Къщата на Звяра“.
— Не мога да си представя, да остана тук през нощта — каза Дона. — Достатъчно неприятно изглежда и на дневна светлина.
— Ще сляза да си взема вещите — каза Джуд.
— Добре. Ще те изчакам.
Дона седна на един камък. Джуд се смъкна до равното място с двете борчета. Раницата, пушката и бинокълът бяха на същото място, където снощи ги заряза и се затича надолу по хълма, за да спре жената. Прибра бинокъла, мушна го в раницата и я завърза. После я преметна на гърба си. Вдигна калъфа с пушката и се изкачи на върха.
— Хайде да се върнем на поляната — каза Дона.
— Добре.
— Не ми е много приятно да гледам фасадата на тая къща.
— Това е гърбът й.
— Няма значение.
Изкачиха се до тревистата поляна. Джуд остави пушката и раницата си. Дона се приближи, сложи длани върху гърдите му и го погледна.
— Може ли да поговорим? — попита тя.
— Разбира се.
— За убийствата?
— Ако искаш.
— Това, което се случи днес… — тя наведе поглед. — Днес научих, че… сестра ми… — гласът й секна.
Тя се извърна. С гръб към него пое дълбоко въздух. Джуд я хвана за раменете.
— Сестра ми е убита! — изхлипа тя и избухна в сълзи.
Джуд я обърна към себе си и силно я прегърна.
— Аз я убих, Джуд. Аз я убих. Избягах. Иначе той нямаше да го направи. Нямаше да му се наложи. Боже! Не предполагах. Не знаех! Аз ги убих. Аз ги убих и двамата!
2
След малко Дона се успокои. Не говореше, а само плачеше. Джуд я придърпа към себе си и я прегърна. Беше се облегнал на раницата си. Сълзите й намокриха ризата му. Най-сетне спря да плаче.
— Трябва да се връщаме — каза тя. — Не искам да я оставям дълго сама.
— Ще тръгнем, когато ми разкажеш какво е станало. Кой уби сестра ти, Дона?
— Моят бивш съпруг, Рой Хейс.
— Защо?
— Отчасти, за да ми отмъсти. Но най-вече, за да я принуди да каже къде съм.