— А защо иска да знае това?
— Лежа в затвора. Той… изнасили Санди. Тя беше само на шест. Заведе я на разходка с мотора си… и я изнасили. И с мен е правил разни неща. Отвратителни неща. Знаех, че някой ден ще го пуснат. Смятах да зарежем всичко и да изчезнем. Така и направихме в неделя сутринта, когато разбрах, че е на свобода. Никога… не ми и хрумна, че ще отиде при Карън. Не знам какво съм си въобразявала. Но никога… господи, въобще не ми мина през ума, че ще отиде при Карън… сигурно я е измъчвал. Боже господи! И то заради мене! Не биваше да бягаме. Трябваше да останем. Може би трябваше да си взема пистолет и просто да го причакам. Но въобще не се сетих за това. Реших, че трябва да напуснем града и ако си сменим имената, всичко ще се оправи. Но не стана така. Сега знае къде сме.
— Къде живееше сестра ти?
— В Санта Моника.
— Тя е на колко, десет-дванайсет часа оттук, нали?
— Не знам. Най-вероятно.
— Знаеш ли кога е убита сестра ти?
— По някое време снощи.
— Късно или рано през нощта?
— Не знам.
— Може би вече е в града.
— Възможно е.
— Как изглежда?
— На трийсет и пет години. Висок е около метър и осемдесет. Много е як. Тежи около осемдесет и няколко килограма.
— Имаш ли негова снимка?
— Всичките ги унищожих.
— Какъв цвят е косата му?
— Черна. Винаги е късо подстриган.
— Нещо друго?
Тя вдигна рамене.
Джуд се изправи. Помогна й да стане.
— Сигурна ли си — попита той, — че бягството не е по-добрият вариант?
— Той ме убеди в това.
— Тогава да се връщаме в мотела и да го изчакаме.
— Какво ще правим?
— Ако питаш мен, ще го убия.
— Аз ще се оправя с него.
— В никакъв случай. Ти си с мен.
— Не искам да убиваш никого… заради мен.
— Няма да е заради теб. Ще го направя заради себе си и заради гласовете.
Шестнадесета глава
1
— С Лари ще излезем за малко — каза Джуд, докато вървяха с Дона през паркинга след обяда. — Искам ти и Санди да останете в нашето бунгало, докато се върнем.
— Добре.
Никакви възражения. Никакви въпроси. Пълното й доверие към него го изпълни с приятно чувство.
Видя как се обърна към Санди. Детето и Лари вървяха зад тях. След вчерашната случка на плажа, вместо да се сдърпат, двамата се бяха сдушили. По време на обяда си говориха като първи приятели. Сближаването им се стори на Джуд странно, но безкрайно подходящо за дадените обстоятелства.
— Санди — каза Дона, — ще идем за малко в бунгалото на Лари и Джуд. Искаш ли да си вземеш картите или някаква книга, за да се занимаваш?
Детето кимна.
— Веднага се връщаме — каза Дона. Влязоха в бунгалото и оставиха вратата отворена.
Лари прошепна.
— Горкото дете. Напълно е съсипано.
— Няма да му е лесно.
— Наистина. Ще живее вечно в страх. Това животно трябва да бъде разстреляно.
— Така и ще стане.
— Искрено се надявам.
— Довечера, ако имаме късмет.
— Довечера ли?
— Има голяма вероятност да се появи днес. Ще го посрещна със зареден пистолет.
— Ами „Къщата на Звяра“?
— Тя може да почака един ден.
— Прав си, въпреки че щях да съм по-спокоен, ако приключим веднъж завинаги с…
— Не мога да позволя оня тип да пипне Дона и Санди. Вече достатъчно болка им е причинил.
— Разбира се. Не искам да ги зарежем. Ни най-малко.
— Освен това, мисля, че ще бъде прибързано, ако още тази вечер тръгнем да преследваме Звяра.
— Защо мислиш така?
— Искам да разбера някои неща. Затова днес следобед ще идем в къщата на Куч.
— В „Къщата на Звяра“ ли?
— Не, в другата, без прозорците.
2
Веднага щом Джуд се увери, че Дона може да борави с пушката му, двамата с Лари тръгнаха с колата. Той свърна вдясно от крайбрежната улица и пое по тесния неасфалтиран път, който водеше към плажа. Паркира на закътано място, сред дърветата.
Когато Джуд извади автоматичния си пистолет от багажника, Лари каза:
— Това естествено няма да спре Звяра.
Джуд мушна пистолета отзад, под колана на панталона, и го покри с края на ризата си.