Намали и започна да се взира в лицата на жените и децата близо до будката. Не откри нито Дона, нито Санди, въпреки че за шест години и двете би трябвало да са се променили. Продължи надолу.
Оглеждаше се да ги види по тротоарите, а също по пътя и в паркингите. Карън каза, че са със син форд маверик. Не го излъга. Не беше в състояние да лъже.
Когато видя един син маверик, паркиран пред бензиностанцията „Шеврон“, не можеше да повярва на късмета си. Карън беше споменала, че са закъсали с колата, но той не очакваше да е нещо сериозно. Мислеше си, че Дона е успяла да се измъкне оттук поне преди един ден.
Спря до бензиновите колонки. Слаб мъж, с презрително изражение, се приближи до прозореца.
— Напълнете я със „Суприм“ — каза Рой.
Не беше съвсем сигурен, дали тази марка бензин ставаше за ролс-ройс. Реши, че бензинджията, ще го поправи. Той обаче нищо не каза.
Рой слезе. Почувства се добре, когато се изправи и протегна. Джобовете на дънките му бяха още влажни. Почеса се по краката и отиде зад колата.
— Тоя форд, ей там — каза той, — не е ли на една жена, която пътува с дъщеря си?
— Може и да е.
— Тя е на трийсет и три, кестенява, много секси. Детето е на дванадесет.
Мъжът повдигна рамене.
Рой извади десетдоларова банкнота. Човекът я гледа известно време, след това я взе и я мушна в джоба на ризата си.
— Как се казва жената? — попита Рой.
— Мога да проверя.
— Не е ли Хейс? Дона Хейс?
Онзи кимна.
— Така е. Спомням си я тази Дона.
— И с нея имаше дете, нали?
— Едно малко русо момиче.
— От кога е тук колата?
— От няколко дена. Докараха я в понеделник сутринта, тоест вчера. Счупен радиатор. Трябваше да ни донесат нов от Санта Роза. Току-що го получихме.
— Значи те са в града?
— Къде другаде да идат?
— Къде са отседнали?
— Има само един мотел, „Уелкъм Ин“, на около три километра нагоре по пътя, вдясно.
Рой даде на мъжа още пет долара.
— Да си държиш устата затворена.
— Защо я търсиш?
— Аз съм й съпруг.
— Ясно! — разсмя се той. — Избягала е от теб?
— Точно така. И смятам да й дам да се разбере.
— Не те упреквам. Жена ти е страхотно парче. Ако бях на твое място, щях да побеснея от яд.
Рой плати бензина и измина около един километър, нагоре по пътя. Видя най-напред ресторанта — дървена сграда, закътана между борове. „Крайпътен мотел Уелкъм Ин. Добра храна.“ Малко по-надолу имаше кафене. Зад него една алея водеше към площадка, обградена от десетина бунгала. Зад входа на алеята беше рецепцията на мотела. Червеният неонов знак „Свободни легла“ светеше.
Рой подмина мотела. Изведнъж стана неспокоен.
Беше толкова близко до целта си. Не искаше да провали нещата. Трябваше му време да размисли.
Продължи да кара по пътя, докато видя широка отбивка. Там спря и изгаси колата. Погледна часовника си. Три и петнадесет.
Колата на Дона е в сервиза, помисли си той. Добре. Ако я вземе днес, или ще тръгне веднага или ще преспи. Ако тръгне, ще мине оттук. Можеше да изчака ида я спре по някакъв начин.
Ами ако тръгне на юг? Не, няма, след като е изминала толкова път в тази посока.
И все пак, възможно е да се върне на юг.
А може би ще остане още една вечер в мотела.
Лесно ще разбере. Ще провери на рецепцията. Ако е решила да остане, вече трябва да е платила.
Всъщност, не може да провери в мотела. Тя ще усети.
Защо пък. Отива до рецепцията, разбира в кое бунгало е и спира колата пред вратата, преди тя да успее да се окопити и да извика ченгетата. Ще нахълта вътре, ще я отмъкне заедно с детето и ще офейка, преди някой да е разбрал какво става.
Няма начин. Хората ще видят. Ченгетата веднага ще тръгнат по петите им.
Защо трябва да бягат? Влиза, заключва и остават в бунгалото. Никой няма да ги безпокои. Има и легла. Като му писне, си тръгва.
Ами ако ги няма?
Ако са излезли? Може на връщане да им кажат от рецепцията, че той е идвал и питал за тях.
— По дяволите! — прошепна той, като видя, че планът му се проваля.
Добре, значи този вариант отпада. Остава само един начин да разбере в кое бунгало са — като не изпуска от очи мястото. Ще ги дебне.