Известно време се оглежда, за да разбере, откъде най-добре ще вижда бунгалата, след това слезе от колата. Взе раницата от задната седалка и я сложи на гръб. Отвори багажника. Джони беше в съзнание. Той я измъкна за ръцете.
Тръгнаха. Рой зърна рецепцията на мотела на около стотина метра пред тях. След това двамата с Джони влязоха в гората. Падналите съчки и шишарките бодяха босите й крака. Започна да плаче.
— Престани!
— Боли ме.
— Искаш ли да те нося?
Тя кимна.
Рой се усмихна. Спомни си, че снощи отказа подобно предложение. Може би започваше да му вярва. Наведе се. Тя ловко обви с ръка врата му, сякаш беше правила това много пъти. Рой я подхвана с едната си ръка зад гърба, а с другата под колената. Изправи се и я понесе между дърветата.
Беше му приятно да носи Джони на ръце. Беше много лека, така че не беше трудно да върви. Държеше го за врата свойски, но той знаеше, че прави това, само за да не падне. Лицето й почти докосваше неговото. Само с едно леко движение на главата си можеше да потърка с буза меката й коса. Чувстваше голотата на краката й върху дясната си ръка. Докато вървеше, галеше кадифената вътрешност на бедрото й. Свободната й ръка не направи опит да го спре.
Пред тях се появиха няколко бунгала. Бяха боядисани. Имитираха облицовка от секвоя. Покривите им — полегати. От задната страна се виждаха прозорци, но нямаше врати. Рой заобиколи последното бунгало. Виждаше паркинга от една пролука между дърветата. Той леко се извиваше между бунгалата, в южна посока. По разположението на паркинга прецени, че прозорците на най-близкото бунгало, вляво от него, навярно гледат към фасадата на останалите бунгала.
Той заобиколи през гората и застана точно зад него. Ухили се. Бунгалото беше под такъв ъгъл, че гърбът му не се виждаше от другите бунгала. Остави Джони на земята.
— Какво правиш?
Шепнеше. Това му хареса.
— Търся къде да се настаним.
Первазът на прозореца беше на нивото на главата му. Прозорецът беше затворен.
— Ще те повдигна — прошепна той. — Виж дали има някой вътре.
Рой свали раницата и се потупа по рамената. Джони се покатери. Държеше се за главата му. Той я хвана за коленете и бавно се изправи, докато очите й се изравниха с долния край на прозореца.
— По-близо — каза тя. Наведе се напред. Бедрата й притискаха главата му. Сложила длани отстрани на очите си, тя надникна през мрежата на прозореца. — По-високо — прошепна тя.
Той я повдигна.
— Има ли някой?
— Не.
— Сигурна ли си?
— Какво?
— Никой ли няма?
— Да.
— Сигурна ли си?
— Да.
Той я смъкна на земята и тя слезе от раменете му.
— Нали не ме лъжеш?
— Никога не лъжа!
— Окей. И никога не лъжи!
— Гладна съм.
— Ще ядем като влезем вътре.
— Какво?
— Имам много неща в раницата. Но първо трябва да се вмъкнем.
— Как?
Той не отговори. Преместиха се до страничната стена. Тук имаше два прозореца, но можеше да ги види някой от отсрещното бунгало, оттатък паркинга. Не искаше да рискува. Върнаха се при задния прозорец.
Можеше да влезе, само ако го счупи.
А това означаваше да вдигне шум.
Какво друго му оставаше да направи? Да иде до някое от заетите бунгала, да почука и, като извади ножа си, да се вмъкне вътре? Някой можеше да го види. Ако не е достатъчно бърз, този, на който попадне, ще се развика. Това щеше да е по-кофти, отколкото шума от счупено стъкло.
Може би трябва да се мушне под бунгалото и да дебне Дона оттам. Коленичи и огледа пространството отдолу. Разстоянието от земята до бунгалото беше около петдесетина сантиметра. Имаше достатъчно място. Щеше да вижда добре откъм предната част.
Там сигурно е много мръсно. Кой знае какви буболечки и паяци има. Плужеци. А може би дори и плъхове. Не се знае колко ще трябва да чака. Часове, може би. И какво ще прави с Джони? Не става.
С ножа си разхлаби двете най-долни скоби на мрежата. Махна и останалите, свали я. Подпря я до стената.
Бръкна в раницата и извади фенера.
— Хайде — каза той. — Качвай се на раменете ми.
Джони се покатери.
Рой й подаде фенера. Изправи се.
— Виждаш ли? Удари силно!
— Тук ли? — тя посочи към дървеното черчеве, в края на горния прозорец.