— Точно там. Счупи стъклото точно над него и отвори резето. Използвай дръжката на фенера. Удряй!
— Тук ли?
— Малко по-наляво.
— Тук?
— Да. Удари силно, за да го счупиш от първия път.
Тя обгърна челото му с едната си ръка и замахна. Рой чу силния удар на фенера. Стъклото не се счупи.
— По-силно! — прошепна той. — Удряй силно! С все сила — чакаше. — Хайде, дявол да те вземе!
Фенерът се стовари върху темето му. Още веднъж и още веднъж. Болка прониза черепа му. Закри главата си с ръка. Фенерът го удари по пръстите.
Наведе се рязко и блъсна Джони в стената. Тя извика. Изпусна фенера. Рой посегна към нея. Хвана я за блузата и я дръпна. Тя се претърколи над главата му. Падна по гръб.
— Ей!
Рой погледна към ъгъла на бунгалото. Видя момиче на около шестнайсет години, с хавлиени кърпи в ръце.
— Какво по дяволите правиш? — каза тя строго.
Усети в гласа й повече гняв, отколкото страх.
Рой веднага измъкна ножа си. Притисна го в корема на Джони.
— Ще я убия, ако не се приближиш.
— Няма да посмееш.
— Само да се развикаш или да избягаш, ще я разпоря като шаран.
Момичето започна да клати глава.
— Ти си луд! — каза тя.
— Ела тук.
Момичето започна да пристъпва към него със ситни, колебливи стъпки. Не откъсваше поглед от него, сякаш се опитваше да го запомни.
Той гледаше как ранният вечерен бриз развя косата й. Видя как малките й гърдите примамливо потрепваха под бялата тениска. Гледаше стройните й, загорели крака.
— Какво правиш тук? — попита той.
— Аз трябва да те питам.
— Отговори.
— Мотелът е мой.
— Твой?
— На семейството ми.
— Значи в тебе са ключовете — каза той и се ухили.
Осемнадесета глава
1
През шума на телевизора Дона чу, че спря кола. Санди я погледна тревожно. Дона остави вестника, слезе от леглото и отиде до прозореца. Един тъмнозелен крайслер стоеше пред вратата им.
— Това са Джуд и Лари — каза тя и отвори вратата.
— Някаква вест от него? — попита Джуд.
Дона поклати глава.
— Не. Как мина?
— Почти успешно.
— Да, наистина! — каза Лари. — Измъкнахме се тихомълком, невредими и пипнахме това — той размаха една подвързана с кожа книга. — Това е дневникът на Лили Торн. Собствените й думи. Боже господи, каква находка! — той отиде до леглото и седна до Санди. — Ти как прекара следобеда, дребосъче?
Дона се обърна към Джуд.
— Намери ли костюма на Звяра?
— Не.
— А тялото на Мери Зиглър?
— Нито пък него. Не успяхме да претърсим всички стаи.
— Появи ли се някой?
— Не. Имаше хора в една от стаите, но не можахме да проверим мазето, защото там светеше.
— Значи някой от тях си е бил вкъщи?
— Според мен не беше само един.
— Та те са само Маги, Аксел и Уик — каза тя.
— И двама от тях бяха в „Къщата на Звяра“. Развеждаха туристите.
— Тогава кой е бил вътре?
— Предполагам, че Аксел. И поне още двама души.
— Но кои са те?
— Не знам.
— Много странно.
— Да, и на мен не ми харесва.
Двамата седяха на леглото на Джуд.
— Какво представлява къщата? — попита Дона.
Слушаше внимателно. Остана особено впечатлена от синята светлина, всекидневната, в която имаше само възглавници, и банята със странните халки. Но най-много й хареса спалнята.
— Кой би предположил, че Маги Куч си пада по такива неща. Ами Хапсън! Тоя тип прилича на стара невестулка. Не мога да си представя, че двамата правят любов, още по-малко пък в стая с огледала. Веригите, белезниците, садизма — това по̀ мога да го приема. Забеляза ли изражението му, когато погна Мери Зиглър с колана си?
Джуд кимна.
— За мен са напълно побъркани. Искам да кажа, че трябва да са такива, щом печелят пари от място като „Къщата на Звяра“.
2
След половинчасовата разходка, която направиха по хълма, който гледаше към океана, те прекараха следобеда в номер 12. Лари прочете дневника за по-малко от час, като от време на време клатеше невярващо глава и промърморваше по нещо. Санди се беше вторачила в телевизора. Дона и Джуд седяха до прозореца.