Появи се млада, руса келнерка.
— Коктейли?
Дона си поръча „Маргарита“.
Санди поиска пепси-кола.
— За мен двойно мартини — каза Лари. — Много сухо. Абсолютно сухо. Всъщност, нека бъде само джин, без вермута.
— Значи двоен джин, с маслина.
— Точно така! Вие сте съкровище.
— А за вас, сър? — попита тя Джуд.
— Аз ще пия бира.
— „Бадуайзър“, „Буш“ или „Майкълоб“?
— Нека бъде „Бадуайзър“.
— Непоправим сноб — промърмори Лари.
Дона се разсмя. Смееше се силно, много повече отколкото заслужаваше репликата на Лари, но толкова отдавна не й се беше случвало, че сега не можеше да се спре. В един момент Лари се изкиска. Това зарази Санди. Скоро и тримата се превиваха от смях. Джуд се усмихна, но очите му продължиха да шарят из ресторанта.
По време на вечерята Джуд продължи да наблюдава, сякаш не беше част от компанията, а техен телохранител. След това каза, че той ще плати сметката.
Когато ставаха, Дона го хвана за ръката и го задържа, докато Санди и Лари вече излизаха навън.
— Какво…
— Благодаря ти за вечерята — тя го прегърна силно и го целуна.
Усети, че и той започва да се отпуска, да се разтваря, да изпълва с чувство целувката си. След това я отмести.
— Не трябва да изпускаме Санди от поглед — каза той и развали хубавото усещане.
Доплака й се.
Деветнадесета глава
От прозореца на крайното бунгало Рой видя, че Дона и Санди влизат с двама мъже в номер 12. Колата й беше пред номер 9. Досети се, че 9 е нейното бунгало, а другото е на мъжете.
Това опростяваше нещата. Вечерта Дона и Санди ще се върнат в бунгалото си. Може би след пет минути. А, може би след часове. Но рано или късно ще се появят. Все едно, той ще чака, докато се стъмни.
Обърна се и погледна към двете легла и към момичетата, които лежаха завързани. По-голямата, дъщерята на собственика, все още подсмърчаше. Реши, че трябва да е на шестнадесет или може би седемнадесет години. Не знаеше името й. Важното е, че му беше гот с нея. Когато започна да я чука, усети, че отдолу се овлажнява, което значеше, че й харесва. Прекара с нея почти час, когато четиримата излязоха. Може би отидоха да вечерят. Дъщерята на собственика се разрева чак след това. Сигурно я налегнаха угризения.
Рой се чудеше защо никой не я търсеше. Може би родителите й са свикнали често да изчезва.
Рой повдигна края на пердето и пак погледна към номер 12. Вратата все още беше затворена.
Отново погледна към момичетата. Точно сега не искаше никоя. Все пак, беше му приятно да ги гледа как лежат голи и безсилни в тъмнеещата стая.
По-късно може би ще се заеме с една от тях.
Коя?
По дяволите, има достатъчно време да реши. Много време.
Изправи се. Очите на по-голямото момиче го гледаха в упор, когато той застана до нея. Наведе се над леглото. Очерта с показалеца си кръг около лявото й зърно и видя как тъмната кожа около него се сви и втвърди.
— Харесва ли ти? — прошепна с усмивка, надвесен над нея.
След това измъкна възглавницата изпод главата й. Занесе я на стола до прозореца. Сложи я пред твърдата дървена облегалка. Седна и се опря на възглавницата. Така беше много по-добре.
Открехна пердето и продължи да наблюдава.
Двадесета глава
1
Джуд остави другите в бунгалото и обиколи мотела. Не видя никакъв ролс-ройс, нито пък висок мъж, който да прилича на съпруга на Дона. Върна се в бунгалото. Даде знак на Дона да излезе.
— Сега — каза той — ще идем в твоето бунгало и ще го чакаме там.
— Ами Санди?
— И тя също.
— Налага ли се? Не бих… не искам да го вижда, ако е възможно.
— Там е работата. Изглежда, още не се е появил, но може и да е тук. Възможно е да съм го изпуснал. Ако ни наблюдава, ще види, че оставяме Санди в номер 12. Може да се опита нещо да й направи.
— Ако е с нас — каза Дона — и Рой по някакъв начин ти се… изплъзне… тогава тя е в ръцете му. Ако я оставим с Лари, ще е в безопасност.
— Ти как предпочиташ?
— Мислиш ли, че ще разбере, ако я оставим във вашето бунгало?
— Може би — призна Джуд.
— Но има голяма вероятност и да го заблудим.