— Него го знам. — Ейми се изправи. — Може ли да взема Хана на ръце?
— Естествено, това е добра идея.
Докато държеше бебето, Ейми сякаш се чувстваше по-уверена в себе си.
— Изглеждате страхотно шик, мисис Никълс! — възкликна тя.
— Благодаря ти. — Помили усети, че й стана много приятно от комплимента.
Предстоящата среща с приятелите на Адам я беше изнервила. Не притежаваше удивителната красота на моделите, с които той се движеше, преди да се оженят, а Помили знаеше, че е идвал с някои от тях на Кейп Код. Но по-важно беше, че сигурно са я обсъждали. Всички знаеха историята й. Съпругата на Адам, която беше прекарала колата през релсите, без да види светлините, предупреждаващи за пристигащия влак, и бе станала причина за смъртта на сина му. Съпругата на Адам, която миналото лято не беше с него на Кейп Код.
Е, добре, явно доста ще ме оглеждат, помисли си тя. След като не се хареса в няколко тоалета, реши да облече копринен гащеризон в електрик с колан от същия цвят, усукан с бели ленти, и да обуе бели сандали.
— Защо не се опитаме да сложим Хана да спи, преди да изляза? — Помили тръгна напред по стълбите. — Телевизорът е в предната гостна. Моля те, пусни интеркома силно и я поглеждай през половин час. Царица е в изритване на одеялото. Жената, която чисти, изпра и двете й торби за спане, а сушилнята все още не е монтирана.
— Кари Бел. Тя ли чисти?
— Не, името на жената е Хилди. Ще идва веднъж седмично. Защо?
Бяха се изкачили по стълбите. Помили се обърна и погледна Ейми. Момичето се изчерви.
— Просто питам. Извинете. Предполагах, че Елейн ще ви изпрати друга жена, която да върши тази работа.
Помили взе Хана от ръцете на Ейми.
— Баща й ще иска да й каже лека нощ.
Помили влезе в спалнята. Адам тъкмо си обличаше тъмносиньото ленено спортно сако.
— Една от по-младите ти обожателки би желала да ти отдаде почит — заяви Помили.
Адам целуна Хана.
— Не създавай проблеми на Ейми, сладурче.
Нежността, изписана по лицето му, беше в контраст с назидателния тон. Помили почувства как й се сви сърцето. Адам беше луд по Боби. Ако нещо се случеше с Хана…
Гневно си зададе въпроса: Защо непрекъснато си го мислиш? Направи усилие гласът й да прозвучи закачливо:
— Дъщеря ти смята, че изглеждаш страхотно. Иска да знае дали се гласиш заради старите си гаджета.
— Не — погледна я похотливо Адам. — Аз имам само едно гадже. Всъщност — поправи се той, — две. Хана, предай на майка си, че изглежда много секси. Не бих я заменил в леглото с никоя друга.
Помили се засмя и отнесе бебето в детската стая. Ейми стоеше до креватчето с наклонена на една страна глава, сякаш заслушана в нещо.
— Не се ли чувствате странно, когато сте в тази стая, мисис Никълс?
— Какво искаш да кажеш?
— Извинете. Не съм сигурна какво искам да кажа. — Ейми изглеждаше смутена. — Моля ви, не ми обръщайте внимание. Държа се глупаво. Пожелавам ви приятно прекарване. Обещавам ви, че ще се погрижа всичко да е наред с Хана. Ако възникне някакъв проблем, веднага ще се обадя. Освен това къщата на Елейн е на по-малко от две мили оттук.
Помили спря за миг. Нима имаше нещо странно в стаята на бебето? Самата тя не беше ли го усетила? После поклати глава, ядосана от собствената си глупост, сложи Хана в креватчето и й пъхна биберона в устата, за да не й даде време да протестира.
23
Елейн живееше близо до заведението „Чатам Барс“ в малка къща, построена на калкан през 1780 година. С времето я бяха разширявали и преустройвали и сега се съчетаваше приятно с по-внушителните си съседки.
В седем часа тя направи бърз преглед на обстановката. Къщата светеше. Кърпите за гостите бяха в банята, виното беше изстудено, а масата — красиво подредена. Направи сама салатата от омари, дълго и изтощително занимание. Останалите ястия й доставиха от специалната служба за уреждане на тържества. Очакваше да дойдат двайсет души и беше наела един мъж да сервира храната, а друг — напитките.
Джон й предложи да се заеме с поднасянето на напитките, но тя не се съгласи.
— Ти си домакинът, нали?
Щом иска нещо, Елейн го получава, помисли си тя, защото знаеше какво ще й отговори Джон.
— Щом иска нещо, Елейн го получава — изсмя се Джон гръмко. Беше едър, набит мъж с бавни и отмерени движения. На петдесет и три години оредяващата му коса беше съвсем посивяла. Кръглото му лице беше открито и приятно. — Ела тук, скъпа.
— Джон, не ми разрошвай косата!
— Няма да го направя, макар че ми харесва, когато е рошава. Просто искам да поднеса на домакинята малък подарък.
Елейн пое от ръцете му пакетчето.
— Много мило, Джон. Какво е това?