Помили си спомни колко й стана приятно, когато разбра, че Адам е решил да поеме защитата на Скот.
На вратата се позвъни и без да чака да й отворят, в къщата влезе жена, прехвърлила шейсетте. Елейн скочи.
— Джан, радвам се, че успя!
Адам обясни на Помили:
— Елейн спомена, че е поканила Джан Пейли, собственичката на къщата „Помни“.
— О, това е интересно! С удоволствие бих си поговорила с нея.
Помили разгледа мисис Пейли, докато жената прегръщаше Елейн. Хубава е, помисли си тя. Джан Пейли не носеше грим. Побеляващата й коса беше чуплива. Кожата й беше набраздена от фини бръчки. Имаше вид на човек, който не държи непременно да бъде с тен. Усмивката й беше топла и великодушна.
Елейн я представи на Помили и Адам.
— Новите ти наематели, Джан.
Помили забеляза съчувствието в погледа на жената. Очевидно Елейн й беше разказала за Боби.
— Къщата е прекрасна, мисис Пейли — искрено заяви тя.
— Много се радвам, че ви харесва. — Мисис Пейли отказа на поканата на Елейн да хапне нещо. — Благодаря ти. Бях на официална вечеря в клуба. Бих пийнала обаче кафе.
Моментът беше подходящ да даде възможност на Адам да проведе разговора си с Елейн. Гостите бяха започнали да се разделят на групички.
— Мисис Пейли, имате ли нещо против да седнем?
— Би било чудесно.
Докато се настаняваха на канапето, Помили чу, че приятелите на Адам подхващат нова история за някакво приключение, станало отдавна.
— Преди няколко години бях на срещата на съпруга си със съучениците му по случай петдесетата годишнина от завършването на гимназията — каза Джан Пейли. — Едва не полудях от спомените им за добрите стари времена. Но след като се изприказваха, беше много приятно.
— Сигурно е нормално.
— Дължа ви извинение — продължи мисис Пейли. — Повечето от мебелите в къщата са отвратителни. Решихме да използваме това, което заварихме, докато направим ремонта. После щяхме да я обзаведем наново.
— Мебелите в голямата спалня са красиви.
— Да. Видях ги на един търг и просто не можах да ги отмина. Люлката обаче открих сред купчина боклуци в мазето. Оригинална е, мисля, че е от началото на седемнайсети век. Може би е там от самото начало. Историята на къщата е доста интересна.
— Във версията, която чух, се разказва, че някакъв морски капитан я построил за младата си съпруга. После я напуснал, като научил, че има връзка с друг мъж.
— Съществуват и други важни подробности. Предполага се, че съпругата му Мехитабел му се е клела във вярност. На смъртното си легло е дала обет да остане в къщата, докато й върнат бебето. Но, естествено, за половината от старите къщи в Кейп Код се носят легенди. Някои напълно здравомислещи хора смятат, че домът им е обитаван от духове.
— Обитаван от духове?!
— Да. Една моя приятелка купи стара къща, съвсем съсипана от хора, които сами са се опитвали да я преустроят. Възстановиха я и я обзаведоха с оригинални мебели. Една сутрин тя се събудила от шум по стълбите. После вратата на спалнята се отворила. Жената се кълне, че по килима имало следи от стъпки.
— На нейно място щях да умра от страх.
— Сара твърди, че е изпитала невероятно блаженство. Почувствала се като дете, когато майка му подпъхва одеялото, докато го завива. После усетила потупване по рамото и сякаш чула глас, който промълвил: „Толкова се радвам, че се погрижихте за дома ми.“ Сигурна е, че е била първата собственица, доволна от възстановяването на къщата.
— Видяла ли е някога призрак?
— Не. Сара вече е вдовица и е доста стара. Уверява ме, че от време на време усеща присъствие, което й действа добре. Според нея просто двете възрастни дами съжителстват щастливо в къщата.
— Вярвате ли на тази история?
— Не бих казала, че се съмнявам в достоверността й.
Помили отпи от кафето и събра смелост да зададе следващия си въпрос.
— Имали ли сте някакво странно усещане в стаята на бебето в къщата „Помни“? Искам да кажа, в помещението до голямата спалня.
— Не, но ние не сме го ползвали. Знаете ли, миналата година, след като почина съпругът ми, възнамерявах да остана в къщата. Но понякога ме обземаше толкова силна тъга, че реших да я напусна. Не биваше да позволявам на Том сам да прави този тежък ремонт, макар че му беше много приятно.
Помили се чудеше дали всеки човек изпитва вина, щом загуби някого, когото е обичал. Огледа стаята. Адам разговаряше прав с още трима мъже. Маргарет, брюнетката от Истхам, се приближи до тях и възхитено му се усмихна. Може би е възкръснало старото чувство, помисли си Помили. Не бих казала, че й се сърдя.
Джан Пейли заяви:
— Купих и четирите ви книжки за Дейвид и ги подарих на внука си. Прекрасни са. Подготвяте ли нова?