— Четох до късно. Спи ми се.
— Можеш да спиш колкото искаш. Целуни нашата зора и аз ще я отнеса долу. Ще се погрижа добре за нея. — Той й подаде бебето.
— Не се и съмнявам — отвърна Помили. Приближи личицето на бебето до устните си и прошепна: — Здравей, ангелче.
Тати може да се грижи добре за теб, помисли си Помили. Запомни обаче едно: когато дойде денят, в който сметна, че аз самата не съм в състояние да го правя, ще си отида от този свят.
24
7 август
Хенри и Фийби Спрейг седяха на една маса на открито в „Уейсайд“. За първи път през това лято Хенри беше извел жена си да обядват навън. По устните на Фийби играеше усмивка. Обичаше да наблюдава хората, а главната улица на Чатам беше оживена. Туристите и жителите на града разглеждаха стоките по витрините, влизаха и излизаха от магазините за деликатеси или бързаха към многобройните ресторанти.
Хенри погледна менюто, което му подаде салонната управителка. Реши, че ще поръча шунка с яйца и холандски сос, защото знаеше, че на Фийби й харесва начинът, по който ги приготвяха в заведението.
— Добро утро. Готови ли сте с поръчката, сър?
Хенри вдигна очи и се втренчи в поразително красивата сервитьорка. Беше Тина, младата жена, която беше видял в „Чешир“, срещу фризьорския салон, в началото на юли. Тогава Скот му каза, че е актриса в театъра на Кейп Код.
По нищо не пролича, че го е познала, но всъщност миналия път почти не го забеляза, преди да изхвърчи от бара.
— Да, можем да поръчаме.
Докато се хранеха, Хенри Спрейг коментираше минувачите.
— Виж, Фийби, внуците на Джим Сноу. Помниш ли как ходехме заедно със семейство Сноу на театър?
— Престани да ме питаш дали помня. Да, разбира се — сопна му се тя и продължи да си пие кафето. Само след миг се приведе напред и се огледа, а очите й шареха от маса на маса. После промърмори: — Толкова много хора. Не ми се стои тук.
Хенри въздъхна. Надяваше се, че избухването й е добър признак. При някои пациенти лекарството, което Фийби приемаше, имаше невероятно добро действие — спираше развитието на болестта на Алцхаймер и дори я лекуваше. Откакто й го предписаха, Фийби понякога си възвръща за кратко време паметта, помисли си той. Или просто си въобразявам, защото на мен ми се иска да е така?
Сервитьорката им донесе сметката. Когато остави парите на масата, Хенри я погледна. Имаше притеснен и потиснат вид, а жизнерадостната й усмивка беше странно отнесена. Познала ме е, каза си той, и сега се чуди дали я свързвам със Скот Коуви.
Стана му приятно от откритието и нямаше намерение да се издава. Изправи се с усмивка на безразличие и дръпна назад стола на Фийби.
— Готова ли си, скъпа?
Фийби се втренчи в сервитьорката и я попита:
— Как си, Тина?
25
Нат Куган и жена му Деби имаха малка моторница. Купиха я на старо, когато момчетата бяха малки, но благодарение на щедрите грижи на Нат тя все още беше в отлично състояние. Тъй като синовете им щяха да прекарат следобеда във Фенуей Парк, наблюдавайки мача на „Ред Сокс“, Нат предложи на Деби да се разходят с лодката. Тя повдигна вежди.
— Нали не обичаш да ходиш на излет?
— Не обичам да седя сред полето, където мравките пълзят навсякъде.
— Мислех си, че ще провериш кошовете за омари, а после ще се върнеш да гледаш мача — сви рамене Деби. — Нещо не разбирам, но няма значение. Ще приготвя сандвичи.
Нат погледна с обич жена си. Човек не може да скрие нищо от Деб, помисли си той.
— Не, почини си малко. Аз ще се погрижа за всичко.
Отиде до магазина за деликатеси и купи сьомга, пастет, солени бисквити и грозде. Не бих се отказал от нищо, което предлагат, каза си той.
— Доста съблазнителни неща — отбеляза Деб, докато прибираше продуктите в кошницата с капака. — Лебервурстът свършил ли беше?
— Не, просто купих това, което ми се ядеше — отвърна Нат и извади от хладилника изстуденото вино.
— Да не се чувстваш гузен? — попита Деби, след като прочете етикета. — Виното е доста скъпо.
— Знам. Хайде да побързаме, защото по-късно следобед времето ще се развали.
Пуснаха котва на миля и половина от Монъмой Айланд. Нат не каза на жена си, че точно тук Вивиан Коуви е прекарала последните часове от живота си. Страхуваше се, че може да се разстрои.
— Наистина е приятно — призна Деби. — Но защо изведнъж се отказа от шезлонгите?
— Реших, че би било интересно да направим промяна.
Разстла едно старо одеяло на палубата и нареди храната. Беше донесъл възглавници, върху които да седнат. Наля вино в чашите.
— Ей, не се увличай — възпротиви се Деби. — Не искам да ми се замотае главата.