Усмихна се, хвърляйки поглед към количката със спящата на слънцето Хана. Изведнъж почувства лекота и спокойствие. Всичко ще се оправи, каза си тя. Тревожа се прекалено много. Работата винаги ми помага да възстановя душевното си равновесие.
Върна се в кухнята и продължи да преглежда папките. Започна да си прави списъци — типични за времето имена, описания на облеклото, подробности за атмосферните условия.
Когато погледна часовника, се оказа, че е станало дванайсет и петнайсет. Реши, че е време да приготви обеда, и излезе да прибере Ейми и Хана.
Хана все още спеше.
— Въздухът я упоява, Ейми — отбеляза Помили и се усмихна. — Само като си помисля, че през първите шест седмици това дете рядко затваряше очи!
— Унесе се в мига, в който подкарах количката. Днес трябва да ми платите наполовина.
— Дума да не става. Присъствието ти ми даде възможност да поработя прекрасно няколко часа. Папките, които прегледах, съдържат страшно ценни материали.
Ейми се взря с любопитство в нея.
— По едно време ви зърнах там — тя посочи към „вдовишката площадка“.
— Ейми, станах от стола за няколко минути, за да погледам малко през прозореца на предната гостна. — Помили сложи ръка над очите си, за да се запази от светлината, и вдигна глава към покрива. — Коминът вляво е опасан с метална лента. От начина, по който лъчите на слънцето падат върху нея, изглежда така, сякаш там нещо се движи.
Момичето не беше убедено, но поклати глава и отвърна:
— Когато погледна нагоре, слънцето ми влиза в очите и премигвам. Сигурно ми се е привидяло, че сте там.
По-късно, докато Ейми хранеше Хана, Помили се измъкна и се качи на покрива. В едно малко помещение на втория етаж имаше сгъваема стълба, която водеше към „вдовишката площадка“. Отвори вратата на помещението и почувства как нахлу студен въздух. Зачуди се откъде идва течението.
Изтегли надолу стълбата, качи се, освободи ключалките и отвори капака, а после излезе на покрива. Внимателно пристъпи по площадката. Да се върви по нея беше напълно безопасно. Приближи се до парапета и установи, че стига почти до кръста й. Той също беше безопасен.
Какво ли е видяла Ейми, когато е сметнала, че аз съм на покрива, запита се тя. Площадката беше около един квадратен метър и се намираше между двата масивни комина. Пресече я и погледна към мястото, отдалечено на трийсет-четирийсет метра от покрива, където беше седнала Ейми. После се обърна, за да разгледа пространството зад себе си.
Дали момичето се е заблудило от металната лента, опасваща комина? Слънчевите лъчи танцуваха по нея и хвърляха движещи се сенки.
Не разбирам как е могла да допусне подобна грешка, разсъждаваше Помили, докато слизаше по стълбата. Господи, колко е усойно и влажно тук! Потрепери от усилващия се студ в тясното помещение.
В основата на стълбата изведнъж се вцепени от мисълта, която й мина през главата. Дали Ейми в действителност не казва истината? Може би съм си представила толкова ясно Мехитабел, която очаква на „вдовишката площадка“ своя капитан, просто защото самата аз съм била тук.
Дали не започвам да губя връзка с действителността? Тази възможност я изпълни с отчаяние.
31
Адам остави колата пред „Уейсайд“ и измина пеш двете пресечки до агенцията за недвижими имоти на Елейн. Видя я през стъклото, че седи зад бюрото си. Провървя му — беше сама.
Върху цялата витрина бяха окачени снимки на имотите, които се предлагаха в момента. Когато се обърна към вратата, за да влезе, погледът му се спря върху направената от въздуха снимка на къщата „Помни“. Хубава снимка, помисли си той. Със забележителна яснота бяха уловени панорамната гледка на къщата, океанът, пясъчният нанос, плажът, скалата, една рибарска лодка. Прочете картончето, закрепено за снимката: КЪЩА „ПОМНИ“. ПРОДАВА СЕ. Не се продава, каза си Адам.
Когато вратата се отвори, Елейн вдигна очи, стана от стола и тръгна към приемната.
— Адам, каква приятна изненада! — възкликна тя и го целуна по бузата.
Адам я последва в кабинета й и седна на удобния стол.
— Ей, какво се опитваш да направиш? Да продадеш моята къща под носа ми?
Тя повдигна вежди и отвърна:
— Не знаех, че имаш намерение да я купиш.
— Да речем, че е почти сигурно. Просто още не съм ти казал. Помили я харесва, но не ми се ще да я карам да взема прибързано решение. Предложението ти е в сила до септември, нали?
— Да. Бях убедена, че ще ти се прииска да я купиш.
— Защо тогава си окачила снимката й на прозореца?