Джан вдигна очи от книгата. До нея стоеше Алана и се усмихваше победоносно.
— Бях сигурна, че съм срещала негов портрет. Вероятно е правен от някой, който е бил на кораба му. Не е ли внушителен?
Рисунката беше изработена с туш и изобразяваше капитан Андрю Фриман на щурвала на „Годспийд“. Беше едър мъж с широки рамене, къса тъмна брада, груби черти, решително стиснати устни и присвити очи, сякаш гледаше към слънцето. Имаше вид на самоуверен и властен човек.
— Носела му се славата на безстрашен мореплавател и той наистина изглежда такъв — отбеляза Алана. — Право да ти кажа, не бих искала да съм на мястото на съпругата му, която го мамела и била разкрита.
— Дали не бих могла да я преснимам?
— Да, естествено.
Когато се прибра вкъщи, Джан позвъни на Помили и й съобщи, че е открила интересни материали за нея.
— Една от находките е много специална. Утре ще ви донеса всичко. Ще си бъдете ли вкъщи към четири?
— Да, благодаря ви. Днес нахвърлях някои от илюстрациите. А архивът на мисис Спрейг наистина е великолепен. Страшно съм ви признателна, че ми дадохте тази идея. — Поколеба се за миг, после попита: — Дали няма някаква възможност да открием портрета на Мехитабел?
— Не знам, но ще потърся.
Когато затвори телефона, Джан потъна в мисли. Помили Никълс искрено се зарадва, че й се обади, но в гласа й имаше нещо странно. Какво беше то? Тогава в съзнанието й изплува въпросът, на който все още не беше намерила отговор.
Том получи инфаркта в къщата „Помни“. Работеше на двора и изведнъж влезе вътре, като се държеше за гърдите. Джан го накара да легне, а после изтича да позвъни на лекаря. Когато се върна при него, той стисна ръката й, посочи към камината и каза: „Джан, току-що видях…“
Какво беше видял Том? Не доживя да довърши изречението…
35
Помили освободи Ейми в два часа, след като сложиха Хана да спи. Няколко пъти забеляза, че момичето е вперило очи в нея, и леко се изнерви от изпитателния й поглед. Неведнъж беше виждала подобно изражение на лицето на Адам и то я караше да се чувства неловко. Олекна й, когато чу, че колата на Ейми потегли по алеята.
Адам щеше да се прибере най-рано след час. След срещата със Скот Коуви се канеше да поиграе голф с трима от приятелите, които бяха на събирането у Елейн. Може би най-после ще свършат със спомените, помисли си тя и се почувства малко гузна. Адам обича голфа, а толкова рядко му се удава възможност да играе. Освен това е хубаво, че има приятели тук.
Просто съм много объркана, продължи да разсъждава Помили. Чух влак, не си спомням да съм преместила Хана в люлката, не съм съвсем сигурна, че не съм се качвала на „вдовишката площадка“, а Ейми твърди, че ме е видяла там. Но ще полудея, ако Адам настоява някой да стои при мен постоянно. Беше й неприятно, когато се сещаше за първия месец след раждането на Хана. Тогава имаше пристъпи на страх и бяха наели сестра, която живееше у тях. Все още чуваше добронамерения й, успокояващ глас, който непрекъснато настояваше Помили да стои настрана от бебето и ужасно я дразнеше: „Мисис Никълс, защо не си починете? Аз ще се погрижа за Хана.“
Нямаше да разреши това да се повтори. Приближи се до умивалника и си наплиска лицето със студена вода. Трябва да се освободя от тези халюцинации и пристъпи, каза си Помили.
Седна на кухненската маса и отново се захвана с архива на Фийби Спрейг. Папката с надпис КОРАБОКРУШЕНИЯ беше много интересна. Едномачтови платноходи и пощенски кораби, шхуни и китоловни лодки през седемнайсети и осемнайсети век бяха потъвали по време на силните морски бури в този район, дори точно пред къщата. В миналото пясъчният нанос в Монъмой е бил известен като „бялото гробище“ на Атлантическия океан.
В бележките се натъкна и на „Годспийд“, победил в жестока битка „бандата разбойници“. Капитанът му лично свалил флага, издигнат от пиратите на върха на мачтата.
Безстрашният капитан, помисли си Помили. Сигурно е бил невероятен човек. В съзнанието й се оформяше образът му. Слабо лице. Сбръчкана и загрубяла от слънцето и вятъра кожа. Подрязана късо брада. Силни, неправилни черти, на чийто фон изпъкват проницателните му очи. Пресегна се, взе скицника си и с бързи, уверени движения нахвърли върху листа лицето на капитана, така както си го представяше.
Когато погледна часовника, беше три и петнайсет. Наближаваше време Адам да си дойде, а и Хана сигурно скоро щеше да се събуди. Можеше да прегледа само още една папка. Избра тази, която беше с надпис СТАИ ЗА СБИРКИ. В миналото така са наричали църквите.
Фийби беше преписала стари документи, за които очевидно е сметнала, че са интересни. На страниците се разказваха истории за ревностни пастори, проповядвали от амвона словото божие, за свенливи млади свещеници, приемали с благодарност годишната заплата от петдесет лири и „къща, земя и солиден запас от дърва за горене, нарязани и доставени у дома“. Споменаваше се и за глоба, наложена на член на паството за дребно провинение, явно общоприета практика в онези дни. Имаше и описания на нарушения, при които на Света неделя някой си е подсвирквал или е изпускал прасето си да се разхожда необезпокоявано из населеното място.