Точно когато Помили се канеше да затвори папката, погледът й попадна на името Мехитабел Фриман.
На 10 декември 1704 година по време на служба няколко благочестиви съпруги са били изправени да свидетелстват, че през последните месеци, докато капитан Андрю Фриман бил в океана, видели Тобаяс Найт да посещава Мехитабел Фриман „в неподходящо време“.
Според разказа Мехитабел, тогава бременна в третия месец, скочила на крака и разпалено се защитила, като отхвърлила обвинението. Но Тобаяс Найт „смирено признал греха си, доволен, че му се дава възможност да си пречисти душата“.
Църковните служители проявили снизходителност към Тобаяс Найт заради факта, че се е покаял, и решили „да не го подлагат на публично наказание, а да го накарат да плати за простъпката си сумата от пет лири като помощ за бедните в градчето“. Мехитабел също можела да се покае, но яростният отказ и унищожителните й нападки срещу Тобаяс Найт и обвинителите й предопределили нейната съдба.
Решено било на първата служба шест седмици след раждането „прелюбодейката Мехитабел Фриман да получи четирийсет удара с камшик“.
Господи, мислеше си Помили. Какъв ужас. Тогава едва ли е имала повече от осемнайсет години, и, както пише съпругът й, е била „дребна и крехка жена“.
Намери бележка с почерка на Фийби: „Годспийд“ се завърнал от пътешествие в Англия на 1 март и отплавал отново на 15 март. Дали капитанът е присъствал на раждането на бебето? Записано е с рождена дата 30 юни като дете на Андрю и Мехитабел, следователно никой не е оспорвал бащинството на Андрю. Капитанът се върнал в средата на август, приблизително по времето, когато е било изпълнено наказанието на Мехитабел. Отново тръгнал незабавно, като взел бебето със себе си, и отсъствал почти две години. Данните за следващото му завръщане датират от август 1707 година.
През всичкото това време тя не е знаела къде е детето й и дали въобще е живо, помисли си Помили.
— Хей, ти наистина си изцяло погълната от тези материали.
Помили стреснато вдигна очи.
— Адам!
— Да, така се казвам.
Очевидно спокоен, той се усмихваше. Козирката на шапката хвърляше сянка върху лицето му, но синята спортна риза беше разкопчана на врата и се виждаше лек загар. Ръцете и краката му също бяха почернели. Надвеси се над Помили и я прегърна.
— Излишно е да те питам дали съм ти липсвал, след като толкова си се задълбочила в четенето.
Опитвайки да се върне от миналото в настоящето, Помили се облегна на ръката му.
— Броях минутите, докато те нямаше.
— Това вече е нещо. Как е нейно величество?
— Спи дълбоко.
Помили вдигна очи и видя, че Адам погледна към интеркома. Иска да се увери, че съм го включила, помисли си тя. В нея се надигна вик, пламенен и сърцераздирателен: „О, скъпи, защо не ми вярваш?“
36
Когато спря колата пред алеята на скромния си дом в Барнстабъл, Фред Хендин веднага разбра, че мъжът, паркирал на отсрещната страна на улицата, чака него.
Нат Куган го настигна пред вратата. Държеше в ръка полицейската си значка.
— Мистър Хендин?
Фред погледна към значката и отвърна:
— Предавам се. — Беглата му усмивка беше саркастична.
— Не продавам билети за бала на полицаите — спокойно отвърна Нат, преценявайки бързо човека, който стоеше пред него. Наближава четирийсетте, помисли си той. От норвежки или шведски произход. Мъжът беше почти среден на ръст, с яки плещи и русолява коса, която плачеше за ножица. Беше облечен в син работен комбинезон от дънков плат и с подгизнала от пот тениска.
Хендин пъхна ключа в ключалката.
— Заповядайте.
Движеше се и говореше внимателно, сякаш обмисляше предварително действията и думите си.
Стаята, в която влязоха, напомни на Нат за първата къща, която купиха, след като се ожениха с Деб. Състоеше се от малки помещения, но беше с добро разпределение и създаваше домашен уют, който страшно му допадаше.
Всекидневната на Фред Хендин може би някога е била обзаведена по каталог. Канапе и кресло с подвижна облегалка, тапицирани с изкуствена кожа, масички и барче с орехов фурнир, изкуствени цветя, протрит бежов килим, къси бежови пердета, които едва стигаха до первазите на прозорците.