Изненада се приятно, когато разбра, че другият гост на Джон и Елейн е Скот Коуви. Помили видя възхищението в очите му, когато салонният управител я заведе до масата. Част от чара му, призна тя пред себе си, беше в това, че той сякаш въобще не осъзнава колко поразителна е външността му. Държеше се леко стеснително и притежаваше способността да отдава цялото си внимание на човека, с когото разговаря.
Разказа накратко за заповедта да се обискира дома му.
— Съветът ви беше съвсем разумен, Помили. Когато се свързах с Адам, той ми обясни, че не може да направи нищо, но ме предупреди да поддържам връзка с него и да оставя включен телефонния си секретар.
— Адам е много решителен мъж — отбеляза Елейн.
— Страшно съм доволен, че е готов да ми помогне. Но нека да не си разваляме вечерта, като говорим за това. Какво облекчение изпитва човек, който няма какво да крие. Обискът на собствената ти къща от полицията като опит да се докаже, че си престъпник, е ужасно посегателство върху личността, но има голяма разлика между оскърблението и тревогата.
Елейн разгорещено заяви:
— Не ме карай да си отварям устата. Семейство Карпентър е трябвало да покаже загрижеността си за Вивиан, докато тя все още беше жива, а не сега. Преди три години, когато купи къщата, горкото момиче изглеждаше толкова самотно. След време й занесох бутилка шампанско и нямате представа колко трогателно благодарна ми беше за жеста. Стоеше си у дома съвсем сама.
— Елейн — предупреди я Джон.
Когато видя, че очите на Скот се напълниха със сълзи, тя прехапа устни.
— О, боже! Извинявай, Скот. Ти беше прав. Хайде да сменим темата.
— Аз съм готов — разцъфна в усмивка Джон. — Сватбеното ни тържество ще бъде тук. Вие двамата сте първите, на които съобщавам официално, че то ще се състои в четири часа в събота, двайсет и шести ноември. Дори сме се спрели на ястието: задушена пуйка. Той се изсмя гърлено. — Не забравяйте, че се пада точно след Деня на благодарността. — Джон стисна ръката на Елейн.
Елейн прилича на младоженка, помисли си Помили. Колието от злато и перли подчертаваше великолепно бялата й рокля с яка качулка. Бухналата коса омекотяваше слабото й, леко ъгловато лице. Големият диамант на лявата ръка беше явно доказателство за поредната проява на щедрост от страна на Джон.
А единственият недостатък на Джон е, помисли си Помили, когато им поднесоха десерта, че обича да говори за застраховки и не умее да се шегува. Беше свикнала с духовитостта и находчивостта на Адам и за нея беше мъчение да слуша как Джон непрекъснато подхваща: „Това ми напомня за една история…“
По време на поредния му досаден монолог Скот я погледна и повдигна вежди. Помили усети как устните й потрепнаха. Имам си съмишленик, каза си тя.
Но Джон беше солиден, приятен мъж и сигурно много жени завиждаха на Елейн.
Когато станаха от масата, Помили нямаше търпение да се върне вкъщи. Джон предложи двамата с Елейн да я изпратят, за да са сигурни, че е стигнала, благополучно у дома.
— Не, благодаря. Ще си тръгна сама — отвърна Помили, като направи усилие гласът й да не прозвучи раздразнено.
Вече започвам да подскачам и при най-лекия намек, че се нуждая от закрила, помисли си тя.
Когато Помили се прибра вкъщи, Хана спеше спокойно.
— Държа се чудесно — заяви Ейми. — Утре да дойда ли по същото време, мисис Никълс?
— Не, не е необходимо — отвърна с равен глас Помили.
Стана й жал, когато видя разочарованието, изписано по унилото лице на Ейми, но й се искаше да остане сама с Хана до завръщането на Адам.
Тази вечер заспа трудно. Не защото беше нервна, а тъй като постоянно прехвърляше в ума си снимките и рисунките от папките на Фийби Спрейг. Бяха предимно портрети на ранни заселници, някои без имена, скици на характерни за времето сгради, карти на имения, рисунки на кораби. В главата й беше пълна каша.
Може би е попаднала на портрет без име и подсъзнателно го е нарисувала, докато се мъчеше да си представи как изглежда капитан Андрю Фриман. Той имаше съвсем обикновени черти. Повечето моряци от началото на осемнайсети век бяха с къси, тъмни бради.
Подигравателно си каза, че случайно е нарисувала точно неговото лице. Подсъзнателно, несъзнателно — пак тези думи, продължаваше да разсъждава тя. Боже мой, какво става с мен?
До два часа ходи три пъти да наглежда Хана. Бебето спеше дълбоко. За малко повече от една седмица сякаш порасна изведнъж, помисли си Помили, докосвайки леко вдигнатата й нагоре ръчичка.