— Да — отвърна секретарката. — Замества Карън през почивката й от единайсет до единайсет и половина.
— Следователно по това време могат да й се обаждат, нали?
— Предполагам.
— Много ви благодаря. — Нат се отправи с бодри стъпки към следващата си спирка — при адвоката на Вивиан, с когото искаше да си поговори.
Ленард Уелс разполагаше с удобна кантора, състояща се от няколко стаи, на главната улица в Хаянис. Сдържан и възпитан мъж, прехвърлил петдесетте, той носеше очила с метални рамки, които правеха замислените му очи по-големи, и изглеждаше стегнат и елегантен в лекия си бежов костюм. Нат веднага доби впечатлението, че Уелс е човек, който никога не разхлабва възела на вратовръзката и не си разкопчава яката на обществени места.
— Както ви е известно, детектив Куган, вече ме посети помощник областният прокурор и представител на компанията, в която е бил застрахован смарагдовият пръстен. Не виждам с какво друго бих могъл да допринеса за разследването.
— Сигурно сте прав, сър — вежливо отвърна Нат. — Но винаги съществува вероятност да се пропусне нещо. Аз, разбира се, съм запознат с условията на завещанието.
— Всеки цент, който Вивиан притежаваше, както и нейният дом, лодката, колата и бижутата й се наследяват от съпруга й. — Гласът на Уелс преливаше от хладно неодобрение.
— Кое беше облагодетелстваното лице в предишното й завещание?
— Нямаше предишно завещание. Вивиан дойде при мен преди три години, по времето, когато придоби основната част от наследството си, пет милиона долара.
— Защо е дошла при вас? Родителите й със сигурност имат адвокати.
— Свърших една услуга на нейна приятелка, която очевидно остана много доволна от мен. А и Вивиан спомена, че не желае да бъде представяна от адвокатите на семейството. Помоли ме да й дам съвет в коя банка да си наеме сейф за съхранение на ценности. Попита ме дали не бих могъл да й препоръчам някой умерен брокер, който да й помогне да анализира солидния си портфейл от ценни книжа. Попита ме и кои според мен са бъдещите й наследници.
— Искаше да си направи завещанието?
— Не, всъщност изяви желание да разбере кой ще наследи имуществото й, ако умре. Отговорих й, че нейното семейство.
— И тя остана ли доволна от отговора ви? — попита Нат.
— Каза ми, че не иска да им го остави като подарък, защото не заслужават подобен жест. После добави, че тъй като няма никой на този свят, който да означава нещо за нея, де факто остават само близките й. Разбира се, всичко се промени, след като се запозна с Коуви.
— Настоявахте ли да сключи с него предбрачно споразумение?
— Беше твърде късно. Вивиан вече се беше омъжила. Опитах се да я убедя да си направи завещание с известни условия. Подчертах, че според сегашното завещание съпругът й ще наследи всичко, а трябва да включи клаузи и за бъдещите си деца. Заяви ми, че ще мисли по този въпрос, след като забременее. Обясних й, че би следвало също така да защити авоарите си, ако бракът се разпадне.
Нат огледа стаята. Стени с леко потъмняла ламперия, правни книги, наредени на лавиците от пода до тавана зад махагоновото бюро. Картини на английски ловни сцени в красиви рамки, персийски килим. Общото впечатление беше, че при обзавеждането е проявен добър вкус и усет към хармонията — подходящ интериор за Ленард Уелс. Нат хареса този човек.
— Мистър Уелс, Вивиан често ли се консултираше с вас?
— Не. Разбрах, че ме е послушала, като си е открила сравнително скромна текуща сметка. Остана доволна от експерта по ценни книжа, който й препоръчах, и се срещаше с него в Бостън на всеки три месеца. Държеше при мен ключа от сейфа си. От време на време идваше да го вземе и тогава си разменяхме по някоя любезност.
— Защо е съхранявала ключа от сейфа си тук? — попита Нат.
— Вивиан беше доста небрежна. Миналата година го губи два пъти и плати много пари, за да й направят нов. Тъй като банката е до кантората ми, реши, че е удобно да го оставя при мен. Докато беше жива, само тя имаше достъп до сейфа. След смъртта й всичко беше извадено оттам и описано, както, предполагам, знаете.
— Да ви е търсила три дни преди да умре?
— Да, идвала е, но аз бях на почивка.
— Известно ли ви е защо е искала да се срещне с вас?
— Не. Не е взела ключа и не е пожелала да разговаря със секретарката ми. Помолила да ми предаде да й се обадя веднага щом се върна. За жалост, след като се прибрах, научих, че от два дни издирват тялото й.
— Как се е държала, когато е дошла при секретарката ви? Изглеждала ли е разстроена?
— Вивиан винаги се разстройваше, ако не успееше да намери човека, когото търси.