— За мис Аткинс са — каза то.
— Не бих си и помислила, че са за мен — отбеляза Мардж. — Занеси ги в кабинета й. Знаеш как да стигнеш до него, нали?
След като момчето си тръгна, Мардж влезе при Елейн, за да се полюбува на розите.
— Невероятно красиви са. Напоследък често се случва. Но не разбирам какво е това. — Тя посочи към панделката в букета, върху която беше залепена цифрата 106. — Знам, че още не си станала на толкова години.
— Джон се е разнежил. Цифрата означава колко дни остават до сватбата ни.
— Той е твърде романтичен и бог ми е свидетел, че почти не останаха такива като него. Елейн, смяташ ли, че вие двамата е него ще искате да си родите дете?
— Джон вече има едно. Радвам се, че двете с Ейми все повече се сближаваме.
— Но Ейми е на седемнайсет години. Започва да учи в колеж. Щеше да бъде различно, ако беше бебе.
Елейн се изсмя.
— Ако тя беше бебе, аз нямаше да се омъжа за Джон. Не съм чак толкова привързана към домашните задължения.
Телефонът иззвъня.
— Аз ще се обадя — заяви Елейн и вдигна слушалката. — Агенция за недвижими имоти „Аткинс“. — Тя се заслуша, а после възкликна: — Адам! Дотам ли се е стигнало? Имам предвид, че „предварително следствие“ звучи доста смущаващо. Естествено, че ще дам показания. Би било чудесно да обядваме заедно. В един часа става ли? Довиждане.
След като затвори телефона, тя каза на Мардж:
— Като че ли новините са добри. Ще се проведе предварително следствие за причините за смъртта на Вивиан Коуви, което означава, че ще присъстват и много журналисти. В такъв случай всички ние ще получим възможността да защитим Скот. — Тя се изправи. — Къде е снимката на къщата „Помни“?
— До бюрото ми — отвърна Мардж.
— Хайде да му я изпратим с бележка.
Елейн взе лист, върху който имаше нейния монограм, и набързо нахвърли няколко реда с ясния си делови почерк.
Скъпи Скот,
Току-що разбрах за предварителното следствие и с удоволствие ще съобщя на хората колко щастливи бяхте двамата с Вивиан през онзи хубав следобед, когато разглеждахте къщата „Помни“. Тя толкова ви хареса, че на мен ми се иска тази снимка да е при теб, за да не я забравиш никога.
56
В четвъртък в десет часа сутринта, когато сервирането на закуската приключваше, Тина Аролди използва петнайсетминутната си почивка, за да изтича до канцеларията на „Уейсайд“. Секретарката беше сама.
— Джийн, защо онзи детектив надничаше под колата ми вчера? — попита Тина.
— Не разбирам за какво говориш — отвърна секретарката.
— Разбираш много добре. Няма смисъл да ме лъжеш. Няколко от помощник-сервитьорите са го видели през прозореца.
— Не виждам защо… да те… лъжа — изрече Джийн, запъвайки се. — Детективът ме накара да му посоча коя е твоята кола, а после се върна и се поинтересува дали понякога не приемаш заявки за резервации по телефона.
— Ясно.
Угрижена, Тина се запъти към масите, които обслужваше. Малко след един часа й стана неприятно, когато зърна Адам Никълс, адвоката на Скот, да влиза в ресторанта заедно с Елейн Аткинс, собственичката на агенцията за недвижими имоти, която често им водеше клиенти.
Забеляза, че Никълс й махна. Чудесно. Той искаше да се увери, че тя ще им сервира. Салонната управителка ги настани на една от масите и Тина неохотно се отправи с менюто, за да ги поздрави.
Изненада се от топлата усмивка, с която я удостои Никълс. Той определено е привлекателен, помисли си Тина. Не е чак толкова красив, че да се захласнеш по него, но има чар. Прави впечатление на доста интересен мъж. И безспорно е умен.
Днес се усмихва, но онази сутрин, когато дойде тук със Скот, беше съвсем различно, продължаваше да разсъждава Тина. Сигурно е от онзи тип хора, които се държат мило, когато имат нужда от теб.
Отвърна хладно на поздрава му и попита:
— Желаете ли да ви донеса нещо от бара?
И двамата си поръчаха по чаша шардоне. Когато жената се отдалечи, Елейн каза:
— Чудя се какво става днес с Тина.
— Предполагам, че е нервна, понеже ще трябва да дава показания на следствието — отвърна Адам. — Е, ще й се наложи да го преживее. Сигурен съм, че областният прокурор ще й изпрати призовка. Искам да се уверя, че ще направи добро впечатление.
Поръчаха си хамбургери и салата.
— За щастие не обядвам често с теб — заяви Елейн, — защото в противен случай щях да наддам десетина килограма. Обикновено обядвам само салата.
— Както в добрите стари времена — отбеляза Адам. — Спомняш ли си как през лятото, когато още бяхме деца, след като свършехме работа, всички се натъпквахме с разни боклуци, качвахме се на разнебитената ми моторница и си правехме традиционната разходка на залез-слънце?