— Фийби, да не би да си взела допълнително от лекарството?
— От лекарството ли? — Изглеждаше изненадана. — Не, струва ми се, че не.
Олюлявайки се, стигна до шкафа и клекна.
— Ето тук сложих куклата от къщата „Помни“ — заяви възбудено и доволно тя.
Издърпа листовете от най-долния рафт и ги разпръсна по пода. После стигна до дъното на шкафа и извади старинна кукла с дълга пожълтяла памучна рокля. Около нежното й, красиво лице от порцелан имаше боне, обточено с дантела и със сатенени панделки.
Взираше се намръщено в куклата. После я подаде на Хенри.
— Тя е от къщата „Помни“ — заяви отнесено Фийби. — Възнамерявах да я върна, но съм забравила.
58
След като обядваха, Ейми застана пред столчето на Хана и започна да си играе с нея.
— Пляс ръчички, пляс ръчички и тати дойде. Тати има парички, тати има парички, а мама не. — Момичето пееше и удряше една в друга ръчичките на бебето.
Хана гукаше доволно. Помили се усмихна.
— Доста сексистка детска песничка — отбеляза тя.
— Да — съгласи се Ейми, — но ми се е запечатала в паметта. Мама ми я пееше, когато бях малка.
Горкото дете, непрекъснато си мисли за майка си, каза си Помили. Тази сутрин Ейми пристигна точно в девет часа, почти готова да се разплаче от радост, че са я приели отново. Помили осъзнаваше, че момичето е щастливо не само заради парите, които щеше да спечели. Ейми просто се чувстваше много добре в тази къща.
— Майка ми твърди, че е избягвала да ни пее, когато сме били малки с брат ми — отбеляза Помили, докато търкаше умивалника. — Никак не е музикална и се е страхувала да не ни увреди слуха. Но в крайна сметка го направи. — Тя пусна силно водата. — Ако трябва да бъда откровена, въобще не съм доволна от Хилди — оплака се тя. — Къщата блестеше след онази жена, която почисти, когато пристигнахме. Иска ми се да се върне.
— Елейн така я наруга!
Помили се обърна и погледна Ейми.
— Защо я наруга?
— О, не знам — бързо отвърна момичето.
— Знаеш, Ейми — настоя Помили, усещайки, че причината може би е важна.
— Просто Кари Бел се уплашила онази сутрин, когато пристигнахте. Твърдеше, че чула стъпки на горния етаж, но там не е имало никой. Влязла в детската и видяла, че люлката се люлее. Елейн заяви, че това е абсурдно и не желае да чува да се разказват подобни истории, защото къщата е обявена за продан.
— Ясно. — Помили се опита да овладее гласа си. Станахме три — Ейми, Кари Бел и аз, помисли си тя. — Известно ли ти е как мога да открия Кари?
— Да, разбира се. Тя от години чисти у нас.
Помили взе лист хартия и записа номера, който Ейми й продиктува на един дъх.
— Ще я попитам дали е в състояние да идва и тук и ще помоля Елейн да освободи Хилди.
Все още беше хладно и двете решиха да завият добре Хана и Ейми да я разходи с количката.
— Хана обича да е в течение на това, което става около нея — усмихнато отбеляза Ейми.
Нима с всички нас не е така, помисли си Помили, когато седна на масата и посегна отново към папката за плячкаджиите. За миг унесено се взря в пространството пред себе си. Сутринта Адам недвусмислено й заяви: „Помили, сигурен съм, че ако се обадиш на доктор Кауфман, тя ще е на същото мнение като мен. Докато страдаш от тези съсипващи пристъпи на страх и халюцинации, настоявам Ейми да бъде при теб, когато не съм вкъщи.“
Помили си спомни как едва се овладя да не му отговори гневно. Каза му просто, че идеята Ейми да остава през целия ден у тях е нейна, ето защо не е нужно да се държи толкова заповеднически. Въпреки всичко Адам изчака, докато колата на момичето се появи на алеята, и изскочи навън, за да си поговори с нея. После се затвори в библиотеката да продължи подготовката си за следствието. Излезе от къщи в дванайсет и половина и я предупреди, че ще се върне късно следобед.
Искаше да си поприказва насаме с Ейми, защото не ми вярва, че ще удържа на думата си, реши Помили. После си наложи да прогони тези мисли от главата си и да се залови за работа.
Преди да дойде време за обяд, тя се опита да проучи папката за плячкаджиите и да си води бележки по данните, които Фийби Спрейг беше събрала. Помили зачете страниците.
Петнайсетте мили по крайбрежието на Чатам, изобилстващи с коварни течения, тесни проливи и подводни пясъчни наноси, ставали причина за гибелта на безброй кораби. Те потъвали в кипящите води по време на буря или засядали в наносите, които разрушавали корпусите им.
„Плячкаджии“ били наричани хората, които ограбвали товарите на корабокрушенците и си ги поделяли. Приближавали до разбития кораб с малките си лодки, в които носели лостове, триони и брадви, за да свалят товара, както и дървените и металните му части. Варелите и сандъците закрепяли отстрани, така че да са извън борда на лодките.